Голиат опули кривогледите си очи, скръсти ръце и се отдръпна назад.
— Е, чу ли ме? — попита Морок нетърпеливо.
— Да не им давам, когато месото ни е готово и вечерята ни е закъсняла цели три часа! — извика Голиат смаяно.
— Покорявай се и мълчи!
— Вие искате тази вечер да се случи нещо лошо? От глад животните ще пощръклеят. Пък и аз…
— Още по-добре!
— Ще побеснеят!
— Още по-добре!
— Как така по-добре… Ами…
— Мълчи!
— Но, кълна се в дявола, и аз съм гладен като тях.
— Яж, кой ти забранява? Вечерята ти е готова, нали ядеш сурово месо.
— Никога не ям без животните си, нито те без мене.
— Повтарям ти, че ако дадеш тази вечер на животните да ядат, ще те изпъдя.
Голиат изръмжа прегракнало като мечка и изгледа Пророка смаяно и ядосано.
Когато Морок даде заповедите си, започна да се разхожда замислено из стаята. После се обърна към Голиат и му рече:
— Помниш ли къщата на селския кмет, у когото ходих тая вечер да прегледа пътното ми свидетелство и дето жена му купи от мене няколко малки книжки и една броеница?
— Да — отговори грубо исполинът.
— Ще отидеш да попиташ слугинята му дали мога да намеря господаря й утре много рано у дома му.
— Защо ви е?
— Може би ще му кажа нещо важно… Няма значение, кажи, че го моля да не излиза, докато не се види с мене.
— Добре…, но не мога ли да дам на животните да ядат, преди да ида у кмета? Само на явската пантера, тя е най-изгладняла… Моля ви, господарю, поне на Смърт… Ще й дам само един залък. А Каин, Юда и аз ще чакаме.
— Точно на пантерата ти забранявам да даваш храна. Дори на нея повече ти забранявам, отколкото на другите животни.
— По дяволите! — извика Голиат. — Какво ви е днес? Нищо не разбирам. Жалко, че го няма Карл. Той е хитър и щеше да ми помогне да разбера защо забранявате да нахраня животните, когато те са гладни.
— Не е нужно да знаеш.
— Няма ли скоро да се върне Карл?
— Той се върна…
— Къде е?
— Пак тръгна…
— Какво става тук? Тук има нещо! Карл отива, връща се, пак заминава и…
— Не намесвай Карл. Става дума за теб сега. Макар и да си гладен като вълк, ти си хитър като лисица, а когато искаш, си лукав точно като Карл.
Морок веднага промени израза на лицето си, промени и гласа си, и сърдечно потупа исполина по рамото.
— Аз ли съм лукав?
— Да. И доказателството е, че тази нощ ще бъдеш достатъчно лукав, за да спечелиш десет фиоринта…
— За подобна работа наистина съм хитър — каза исполинът усмихнат. — Какво трябва да направя, за да спечеля тези десет фиоринта?
— Ще видиш…
— Трудна ли е работата?
— Най-напред ще отидеш у кмета, но преди това ще накладеш това мангалче. — И Морок посочи с пръст мангалчето.
— Добре, господарю — каза исполинът, за когото липсата на вечеря се компенсираше от евентуалното получаване на десет фиоринта.
— В мангала ще сложиш да се нагорещи тази стоманена пръчка — прибави Пророка.
— Добре, господарю.
— Ще я оставиш в мангала, ще отидеш у кмета, после пак ще дойдеш да ме чакаш тук.
— Добре, господарю.
— И непрекъснато ще гледаш да има огън в мангала.
— Разбрах, господарю.
Морок тръгна да излиза, но се обърна и каза:
— Мислиш, че старецът пере на двора?
— Да, господарю.
— Не забравяй: сложи стоманената пръчка, отиди у кмета, върни се и чакай заповедите ми.
Като каза това, Пророка слезе от горницата и изчезна.
IV глава
Морок и Дагоберт
Голиат не бе излъгал — Дагоберт переше така сериозно, както вършеше всяка работа.
Ако си припомним войнишките обичаи по време на битка, няма за какво да се чудим. Освен това Дагоберт мислеше как да спести парите от тънката кесийка на сирачетата и да ги освободи от грижите, от трудностите. Затова всяка вечер, където и да нощуваха, той извършваше много женски дейности. Той беше майстор във всичко. Много пъти, по време на поход, бе поправял изкусно повредените по време на боя дрехи на войниците, защото войникът освен дето може да понесе поражението от една сабя, той трябва да изкърпи след това и униформата си. Вечерта или на другия ден след някоя люта битка, той виждаше как най-добрите войници, които винаги се отличават по хубавото си и изрядно военно облекло, извадили игли, конци, ножици, копчета и други дреболии, кърпят и поправят скъсаното тъй изкусно, че може да им завиди и най-добрата домакиня.