— Това наистина прилича на самодивска приказка, нали, момичето ми?
— Да, госпожо — отвърна Гърбавото като насън, но Агрикол не забеляза това.
— Най-силно впечатление ми направи — продължи той, — че госпожицата, колкото и да се радваше на животинчето си, не ме забрави, както биха постъпили други на нейно място, и не се заигра пред нас с него. Това показва, че тя е с добро сърце и с добро възпитание, нали Гърбаво? И освен това мисля, че тази госпожица е толкова благородна и великодушна, че бих могъл да се обърна към нея в някой важен момент…
— Да, имаш право — отвърна Гърбавото съвсем разсеяно.
Клетото момиче жестоко страдаше… Тя не чувствуваше нито омраза, нито завист към непознатата млада жена, която по красота, богатство и възпитание явно принадлежеше към едно толкова бляскаво и недостъпно общество, че Гърбавото не можеше да го стигне дори с поглед. Но тя неволно се вгледа в себе си и този път, може би както никога досега, изпита тежестта на грозотата и сиромашията… Тя най-много се подразни от жеста на Адриана Кардовил с кесията, но начина, по който се бе извинила младата госпожица, дълбоко я трогна. Ала сърцето й се късаше и тя не можеше да спре сълзите си, гледайки това великолепно, красиво, дъхаво цвете, което подадено от прелестната ръка, се бе превърнало в скъпоценност за Агрикол.
— Сега, мамо — продължи през смях младият ковач, без да забележи вълненията на Гърбавото, — вече знаете първата история. Казах ви една от причините за закъснението ми. Ще ви кажа и другата… Току-що срещнах на стълбите бояджията. Ръцете му бяха нашарени с отровно зелена боя. Той ме спря и ми каза уплашен, че видял един доста добре облечен господин да обикаля около нашата къща и да шпионира нещо… „Добре, чичо Лорио, какво ви засяга това? — попитах го аз. — Да не се боите, че ще ви откраднат тайната за тази хубава зелена боя, с която сте се изцапал до лактите?“
— Наистина, какъв ли е този човек, Агрикол? — попита Франциска.
— Честна дума, не зная и не искам да зная. Накарах чичо Лорио вместо да дрънка глупости, да се прибере в мазето си, защото и да ни шпионират, и да не ни шпионират, нас не ни засяга…
Когато Франциска сложи съда в единия край на масата, Гърбавото се посъвзе, напълни един леген с вода и го донесе на младия ковач.
— Измий си ръцете, Агрикол.
— Благодаря, Гърбаво, много си добричка — и сетне добави: — за услугата ти давам моето хубаво цвете.
— Подаряваш ми го?! — извика момичето с разтреперан глас и гъста руменина заля бледото й лице. — Подаряваш ми това красиво цвете, което ти е дала онази добра, богата и прелестна госпожица — и Гърбавото повтори още по-изненадана: — Подаряваш ми го?!
— Че какво да го правя? Да го сложа на сърцето си или да го закача на гърдите си? — каза Агрикол през смях. — Наистина се трогнах от милия начин, по който тя ми благодари. Радвам се, че намерих кученцето й и съм много доволен, че мога да ти подаря това цвете, защото ти харесва. Както виждаш, днес имах хубав ден.
Гърбавото взе цветето, разтреперана от щастие, вълнение и почуда. В това време младият ковач си миеше ръцете, които бяха толкова почернели от железните стружки и дима на въглищата, че бистрата вода веднага потъмня. Агрикол я посочи с поглед и тихо каза на Гърбавото:
— Ето ти печатарско мастило за книгопечатниците… Вчера написах едно стихотворение. Струва ми се, че стана. Ще ти го прочета.
— Не можеш ли да ми поискаш кърпа? — каза Франциска и сви рамене, — ами си бършеш ръцете в ризата.
— И без това е прегряла на огъня в ковачницата, та няма да й се отрази зле, ако я поразхладя. Е, пакостник съм, мамо! Хайде, скарай ми се, ако смееш.
Вместо да отговори, Франциска прегърна главата му с две ръце, погледна го с майчинска гордост и горещо го целуна няколко пъти по челото.
— Хайде, сядай. Цял ден стоиш прав край наковалнята. Късно е вече.
— Добре, но защо на твоето кресло. Пак ли ще се препираме, като всяка вечер. Мога да седя и на стол.
— Не, трябва да си починеш след тежкия ден.
— Само мъки, Гърбаво — каза Агрикол шеговито и седна. — Всъщност, само се правя на скромен. Много ми е добре в креслото. Откакто съм се възкачил на тюйлерийския престол, никога не съм седял по-удобно.