От едната страна на масата Франциска Балдуин стоеше права и режеше хляб за сина си, а от другата Гърбавото му наливаше вино в сребърната чаша. В грижовността на тези две прекрасни създания към онзи, когото обичаха, имаше нещо трогателно.
— Няма ли да вечеряш с мен? — попита Агрикол Гърбавото.
— Благодаря, Агрикол — каза шивачката със сведен поглед, — току-що вечерях.
— Е, поканих те от приличие, защото ти си имаш нещо на ум и никой не ще те убеди да ядеш с нас… Като мама си. Тя уж предпочита да вечеря сама, та да не науча аз, че гладува.
— Боже мой, не е така, чедо. Вечерям по-рано, защото е по-полезно. Вкусно ли е яденето?
— Вкусно ли? Направо е превъзходно… Треска с ряпа. Душата си давам за тази риба. Сигурно съм роден да бъда рибар.
На доброто момче никак не се харесваше това безвкусно ястие след тежкия работен ден, което беше и малко прегоряло, но знаеше, че майка му много се радва, когато той пости, затова поглъщаше храната с демонстративен апетит. Майка му забеляза и добави доволна.
— Виждам, че ти е сладко, детето ми. Идните петък и събота пак ще ти сготвя риба.
— Благодаря, мамо… Само нека не бъде два дни подред, ще ми омръзне. Нека сега решим какво ще правим утре. Искам да се повеселим. От известно време насам ми се виждаш доста тъжна, мамо. Не зная на какво се дължи това. Мисля, че не си доволна от мен.
— Какво говориш, чедо! Как така — от теб? Ти си образец…
— Добре, добре! Ако искаш да ми докажеш, че си щастлива, трябва да се поразвеселиш малко. Може би госпожицата ще ни окаже честта да ни придружи както миналия път — каза Агрикол и се поклони на Гърбавото.
Момичето се изчерви, сведе очи, на лицето й се изписа мъка и тя не отговори.
— Знаеш много добре, че през целия ден се моля — каза Франциска на сина си.
— Много добре. Тъй да бъде. А вечерта? Не мога да те заведа на театър, но казват, че имало някакъв фокусник, който прави изумителни неща.
— Благодаря, детето ми, но няма да дойда.
— Мамо, прекаляваш.
— Някога забранявала ли съм на другите да вършат каквото си искат?
— Не си, извинявай, мамо. Добре, ако времето е хубаво, просто ще отидем да се поразходим из градските градини заедно с Гърбавото. От три месеца не е излизала с нас… А без нас изобщо не излиза.
— Не, излез сам, детето ми, прекарай весело неделята. Така е най-добре.
— Хайде, Гърбаво, помогни ми да убедя мама.
— Знаеш, Агрикол — каза поруменялата шивачка с наведени очи, — че вече не мога да излизам с теб и с майка ти…
— Защо, госпожице? Мога ли да те попитам направо защо отказваш? — попита весело Агрикол.
Младото момиче се усмихна тъжно и отвърна:
— Защото никога повече не искам да влизаш в разпри заради мен, Агрикол.
— Ах, извинявай, извинявай — каза ковачът с искрено съжаление и се плесна по челото…
Ето какво имаше предвид Гърбавото:
Понякога, много рядко, след дълги колебания клетото момиче отиваше на разходка с Агрикол и майка му. За шивачката това беше истински празник. Тя прекара много безсънни нощи и много гладни дни, докато си купи прилична шапка и едно шалче, за да не срами приятелите си. Тези пет-шест разходки под ръка с онзи, когото тайно обичаше, бяха единствените щастливи мигове в живота й. Но по време на последната им разходка някакъв невъзпитан грубиян силно я удари, горкото момиче не можа да се сдържи и тихичко извика от болка, а той й изкрещя: „Да пукнеш дано, Гърбаво!“ Агрикол беше надарен като баща си с онази търпелива доброта, която притежават великодушните сърца на силните и смелите. Но ставаше крайно избухлив, когато трябваше да се накаже някоя несправедлива обида. Ядосан от злобата и грубостта на нахалника, Агрикол пусна ръката на майка си, и му зашлеви два яки шамара с широката си, здрава десница на ковач. Грубиянът беше на възраст, на ръст и по сила колкото Агрикол и поиска да му отвърне, но за голямо удоволствие на тълпата защитникът повтори наказанието, а набитият се изгуби сред освирквания. Тази случка припомни Гърбавото, отказвайки на Агрикол да излезе с него, за да не го въвлича в скандали.
Всеки би разбрал колко се натъжи ковачът, че неволно я върна към това неприятно приключение. Агрикол дори не допускаше какво означава то за Гърбавото, защото тя го обичаше до полуда, а причината за сбиването бе станал нейният природен недостатък. Въпреки силата и решителността си, младежът беше чувствителен като дете и щом осъзна каква болка е причинил на недъгавото момиче, сълзи напълниха очите му. Той му подаде братски ръка и рече: