Думите й направиха впечатление на Агрикол, той взе писмото и започна отново да го чете.
— А човекът, който цяла вечер обикаля около къщата? — попита младото момиче. — Точно за това мисля. Това не е нормално… Боже мой, какъв удар би било за родителите ти, на които си единствената подкрепа. Ако не си ти, какво би станало с тях?
— Наистина. Ще бъде ужасно — отговори Агрикол и остави писмото. — Това, което казваш за Реми е вярно… Той не беше виновен, но макар и неволна, грешката на правосъдието е страшна. Но, слава богу, не осъждат човек, преди да го изслушат.
— А през това време близките му гладуват и треперят от студ — каза тъжно Гърбавото. — И плачат.
— Цял месец съм без работа… — продължи Агрикол замислено. — Как ли се чувствуват майка ми, баща ми и двете млади момичета? Те са част от нашето семейство, докато маршал Симон или баща му не пристигнат в Париж…
— Агрикол — възкликна Гърбавото — отиди при господин Харди. Той е добър, уважаван и го почитат… Ако се застъпи за теб, може би няма да те преследват…
— За нещастие, господин Харди пътува с бащата на маршал Симон. — След кратко мълчание Агрикол добави с надежда. — Не мога да повярвам на това писмо. Ще изчакам събитията и ще разчитам на случая да докажа невинността си. Дали ще ме арестуват или ще се крия, все едно — ще остана без работа…
— Така е — призна момичето. — Боже мой, какво да направим?
За нещастие страховете на Гърбавото не бяха измислени, защото през 1832 година, преди и след заговора на улица „Prouvaires“ повечето от работниците бяха задържани в предварителния арест в резултат на преследване срещу демократичните идеи.
Внезапно Гърбавото почервеня, върху лицето й се изписа надежда:
— Агрикол, ти ще бъдеш спасен! Помниш ли госпожицата, която ти подари това цвете — и Гърбавото го посочи — Трябва да отидеш при нея.
Сълзите, които потекоха от очите й, показваха, че Гърбавото върши нещо против волята си. За пръв път в живота си тя изпита ревността. Ревност за това, че една друга жена може да помогне на човека, когото ти обожаваш…
— И какво може да ми помогне тази госпожица?
— Тя каза, че винаги можеш да потърсиш помощта й. Тя има влиятелни познати и може да ти помогне. Отиди утре при нея, разкажи й всичко и потърси помощта й.
— Но какво може да направи тя?
— Ще я убедиш, че си невинен. И ще я помолиш да се застъпи за теб. Повярвай ми, няма да те накарам да направиш нещо, което ще те унижи пред другите. Особено пред тази госпожица… Тя трябва да се застъпи за теб, за да продължиш да работиш и да печелиш за семейството си. Сърцето на тази госпожица е великодушно. Тя ще те разбере. Нищо няма да й струва, ако се застъпи за теб, а за близките ти това ще е спасение.
— Права си — отвърна Агрикол — Може би си струва да опитам. Ако тя се съгласи да ми помогне, може би ще отърва затвора. — Ковачът се изправи. — Не, не мога да отида при нея. Малката услуга, която и направих, не струва нищо пред онова, което ще поискам от нея.
— Великодушните хора не разсъждават по този начин. Аз съм уверена, че тази госпожица, подобно на мен, макар че не мога да се сравнявам с нея, ще извърши онова, което бих сторила и аз.
— Колко си благородна! — отвърна Агрикол. — Колко си деликатна и разумна.
— За съжаление не мога друго, освен да съветвам…
— Ще те послушам, защото съветите идват от една душа, която познавам…
— И така, разбрахме се. Утре сутринта ще отидеш при тази госпожица, нали — попита Гърбавото с надежда.
— Колко си добра — продължи да повтаря Агрикол развълнуван.
— Трябва да тръгнеш преди баща ти да се е събудил. Районът, в който живее, е доста открит, затова трябва да отидеш тайно…
— Струва ми се, че чувам гласа на баща си — прекъсна я Агрикол.
Те се ослушаха и чуха Дагоберт да говори в тъмното: „Агрикол, вече дремнах… Говори ми се…“
— Отивай бързо, за да не се безпокои — каза Гърбавото — А утре сутринта не излизай, докато не ти кажа дали навън е чисто.
— Агрикол, тук ли си? — повтори Дагоберт по-високо.
— Тук съм, татко — отвърна ковачът, като влезе в стаята при баща си. — Отидох да затворя единия от прозорците, който вятърът бе отворил, за да не те събуди…
— Не ме е събудил той, а желанието да разговарям с теб. Ненаситен съм, защото виждам сина си за пръв път след осемнадесет години.