— Да запаля ли свещта, тате?
— Излишен е подобен разкош. По-добре да си говорим на тъмно. Така утре сутринта все едно че пак ще те видя за пръв път…
Вратата на Агриколовата стая се затвори и Гърбавото не чу нищо повече. Тя не заспа през цялата нощ, очаквайки утрото. При цялата си тревога за утрешния ден, тя се отдаваше и на меланхолия. Мислеше колко по-различен би бил разговорът й с нейния обожаем, ако тя бе красива, ако я обичаха, както тя обичаше. Но като разбра, че никога няма да дочака търсената взаимност, тя се утеши, че ще бъде полезна на Агрикол.
На съмване тя излезе внимателно, за да види дали навън няма някаква опасност.
VI глава
Сутринта
Влажната и мъглива нощ се превърна в ясен и студен ден. През единствения прозорец на стаята се виждаше парченце от синьото небе.
Стаята бе скромна като на Гърбавото. Над малката бяла масичка, върху която Агрикол създаваше поетическите си вдъхновения, висеше единственото украшение — портрет на Беранже, поетът, който възпя славата и несполуките на народа и спечели обичта му.
Дагоберт и Агрикол се събудиха на съмване. Ковачът едва успя да прикрие безпокойството си — наскоро на улица „Prouvaires“ бяха извършени много арести, а в един от водачите на заговора намериха много екземпляри от „Освободените работници“. Баща му не подозираше нищо. Той веднага се бе облякъл и избръснал по войнишки и сега не сваляше очи от сина си.
— Ще ми се смееш… — каза той — но през нощта исках да те гледам денем. Както сега… Радвам се, че имаш мустаци. Какъв гренадир можеше да стане от тебе… Не си ли искал да бъдеш войник?
— А мама?
— Да…, прав си. А и май отмина времето на сабята. Ние, старците, вече не ставаме за нищо, освен да седнем край огнището… Като стара и ръждясала пушка… Времето ни вече отмина.
— Вашето героично и славно време! — възкликна Агрикол, но след миг добави трогнат: — Знаеш ли, хубаво е човек да е твой син…
— Не знам… Аз съм като онези, които не са виждали храна два дни. Те постепенно идват на себе си. Така се чувствувам откакто съм с теб, сине…
Чувайки тези думи, Агрикол изпита болка, предчувствувайки предстоящата раздяла.
— Е, щастлив ли си? Добър ли е с теб господин Харди?
— Той е най-добрият и великодушен човек на земята. Само ако видиш — фабриката му е като рай сред останалите. По лицата на работниците му се чете радост, а те работят с удоволствие.
— Да не би господин Харди да е магьосник?
— Той направи работата ни удоволствие… Дава справедливи заплати, отстъпва част от печалбата си, а това събужда желание за работа. Построи жилища на работниците… Но ти сам ще можеш да се убедиш!
— Значи са верни приказките, че Париж е като страна на чудесата? Ето че и аз пристигнах тук. И няма да ви оставя повече.
— Да, тате — добави Агрикол, въздишайки. — Няма да се разделяме повече. Двамата с мама ще се опитаме да забравиш теглилата.
— Я ме погледни! Имам ли вид на човек, който е живял тежко? Вече се чувствувам като младок. Скоро ще започна и да се движа. Хващам се на бас, че като ни видят двамата — ти с черните мустаци и аз с побелелите — хората ще си помислят: „Това са баща и син“. А сега напиши на бащата на маршал Симон, че внучките му са в Париж — да се върне, защото трябва да свърши много важна работа. През това време аз ще отида да кажа „добро утро“ на жена си и на малките, след което ще закусим, майка ти ще отиде на църква, а ние ще се поразходим.
— Татко — отвърна Агрикол — боя се, че днес няма да мога да те придружа.
— Как така! Нали днес е неделя!
— Да — съгласи се Агрикол, — но обещах да отида рано във фабриката, за да свърша една бърза поръчка. Ако не изпълня обещанието си, мога да навредя на господин Харди. Но след това ще бъда свободен.
— Добре тогава — каза войникът с известно съжаление, — макар че ми се щеше да се разходим из Париж двамата. Но работата е най-важното. — След това войникът бързо разцелува сина си и добави: — Сега се поуспокоих. Къде мога да намеря адресите на всички парижки нотариуси? От Русия изпратих по пощата важни за момичетата, които доведох, документи на един нотариус, но по пътя ми откраднаха портфейла. Забравил съм името му, но ако го срещна, мисля, че ще си го припомня…
На вратата се почука два пъти и Агрикол най-напред помисли, че са пристигнали със заповед за арестуването му. Баща му, без да забележи неговото вълнение, извика: