10.
Девойката в черно
Стефани бе събудена много рано на следващата сутрин от вбесяващия тътен на стереоуредбата. Баща й опитваше да намери сутрешните новини по радиото, но копчето за звука се бе счупило. Вместо тих преглед на автомобилния трафик, семейство Еджли имаше съмнителното удоволствие да слуша „Полетът на валкириите“ на макс. Баща й също така бе забутал дистанционното за уредбата някъде в дивана и нямаше никаква представа как да я изключи. Музиката вибрираше през стените, пода и тавана. Нямаше измъкване от несломимата й мощ. Докато майка й свари да дръпне щепсела, Стефани вече бе напълно будна в леглото.
Майка й подаде глава от прага, за да й каже чао, и когато родителите й заминаха на работа, Стефани метна чифт дънки и една тениска. Докато чакаше Скълдъгъри да я вземе, започна да мисли за подходящо име, с което да се кръсти. Според обясненията на детектива, когато се кръстиш с новото си име, запечатваш старото си — тъй че ако Стефани реши да се кръсти Кристъл Хамър (нямаше намерение да го прави), то името Стефани Еджли веднага ще стане неуязвимо за всякакви форми на магически контрол.
Новото име трябваше да е нещо, от което тя да не се срамува в годините занапред. Нещо елегантно и удобно за казване в собствената й глава. Скълдъгъри й бе разказал за хора, кръстили се Рейзър или Феникс, и я бе посъветвал да не избягва имена, който й се струват готини. Веднъж се срещнал с жена, натрупала няколко десетки килца през годините, пооплешивяла и със спанак по зъбите. Името й било Джет. „Джет“ не подхождаше на тази жена, така както Рейзър — на нисичкия дебеланко, който си бил избрал това име.
Стефани вдигна поглед от бюрото си, когато детективът почука на прозореца, и стана да го отвори.
— Мислех си, че момичетата са подредени — каза той, когато огледа стаята й.
Стефани срита чифт бельо под леглото и не отвърна на забележката му.
— Удобно ли ти е там отвън? — попита го тя.
— И на по-лоши покриви съм висял.
— Родителите ми са на работа, нали знаеш. Можеше да използваш вратата.
— Вратите са за хора без въображение.
— Сигурен ли си, че никой не те е видял? Последното нещо, което ми трябва, е някой съсед да види как се вмъкваш тук през прозореца.
— Внимавах, не се тревожи. И ти донесох нещо. — Той й бутна в ръцете малко парче тебешир.
— Хъм, мерси…
— Отиди пред огледалото си.
— Моля?
— Отиди там и нарисувай този символ на него. — Той й подаде листче, на което бе нарисувано око в кръг, пресечено от вълнообразна линия.
— Това пък за какво е?
— Ще ти помогне. Хайде!
Момичето се намръщи, но го послуша.
— Не, трябва ни огледало в пълен размер — обади се Скълдъгъри. — Имате ли такова?
— Да. — Все още напълно озадачена, Стефани отвори едната врата на гардероба си и с тебешира прерисува символа на огледалото от вътрешната страна. Когато го стори, върна тебешира и листчето. Скълдъгъри ги прибра и завъртя глава към огледалото.
— Огледало, говори, огледало, чувствай, огледало, ти мисли, огледало, оживей. — Той погледна Стефани. — Би ли избърсала символа, ако обичаш?
— Какво става? Какво направи? Да не би да омагьоса огледалото ми?
— Да. Бързо избърши символа!
— Е, какво прави това заклинание? — Стефани попита нетърпеливо, докато триеше рисунката с ръкав.
— Ще видиш. Носиш ли часовник?
— Счупих го. Влязох с него във водата. Уж трябваше да е водоустойчив.
— Беше ли?
— Не, както се оказа. За какво ти трябва да знаеш часа?
— Не ми трябва. Докосни огледалото.
Тя присви очи.
— Защо?
— Докосни го!
Стефани се поколеба още миг, но после посегна и докосна леко повърхността на огледалото. Когато отдръпна пръсти обаче, отражението й не направи същото. Изумена, тя наблюдаваше как отражението й примигва, като че току-що се будеше, после свали ръка и се огледа. След това, много бавно, то пристъпи от другата страна на огледалото.
— О, боже мой!… — Стефани се отдръпна, а отражението й застана до нея. Понеже не се сети какво друго да каже, повтори: — О, боже мой!
Скълдъгъри продължаваше да стои от прозореца.
— Ще живее живота ти, докато те няма, и така няма да забележат отсъствието ти.