— Ама… тя е мен.
— Не, не тя, то. И не е теб, а само повърхностна имитация. Движи се като теб, говори като теб и се държи като теб. Би трябвало да е достатъчно да заблуди вашите и съседите ви. Когато се връщаш у дома, то ще се връща в огледалото и ще прехвърля преживяванията и спомените си на теб.
— Значи… мога да съм на две места едновременно?
— Точно така. То не може да прекарва твърде дълго в компанията на други хора, защото ще започнат да се съмняват, че нещо не е съвсем наред. Също така, по никакъв начин не може да мине пред маг, но за твоите нужди е идеално.
— Еха! — Стефани приближи лице към лицето на двойничката си. — Кажи нещо!
— Какво искаш да ти кажа?
Стефани прихна и бързо захлупи уста с длан. През пръсти каза:
— Звучиш точно като мен.
— Знам.
— Имаш ли си име?
— Името ми е Стефани.
— Не, имаш ли собствено име?
Скълдъгъри поклати глава.
— Не забравяй, това не е истински човек. Има си мисли и чувства, имитации на твоите. Но то е твое отражение — нищо повече. Основните правила са: не може да смени дрехите си с различни от тези, които си носила по време на заклинанието, така че бъди сигурна, че не носиш нищо с лого или надписи — ще излезе наопаки. Часовници и пръстени пък ще са на обратната ръка. С изключение на тези ограничения, заклинанието е много просто.
— Еха!
— Трябва да вървим.
— Сигурен ли си, че няма да усетят, че съм аз? — намръщи се Стефани.
— Ще гледа да не се пречка на хората през повечето време и ще избягва дълги разговори. Дори родителите ти да го приклещят и да го засипят с въпроси, ще си помислят, че просто се държиш странно.
— Е, предполагам, че във всеки случай не би било много вероятно да си извадят заключението, че това е оживялото ми отражение…
— Ще се изненадаш когато разбереш колко „не много вероятни“ неща ни се разминават ежедневно. Готова ли си?
— Май, че съм.
— През прозореца ли да излезем, или през вратата?
— Вратите са за хора без въображение — ухили се Стефани и се присъедини към Скълдъгъри на перваза. Тя хвърли поглед назад. Отражението й стоеше в средата на стаята, напълно неподвижно.
— Чао! — Каза Стефани.
— Чао! — Отвърна й отражението и за пръв път се опита да се усмихне. Изглеждаше някак страшничко.
Стефани се хвана за Скълдъгъри, а той скочи и измести леко въздуха около тях, за да омекоти приземяването им. Прекосиха улицата без да ги види никой, но когато стигнаха до кея, лицето на момичето помръкна. С ужас се втренчи напред, докато Скълдъгъри крачеше бодро пред нея.
— Какво, по дяволите, е това?!
— Колата ми — отвърна той, подпрян на нея със скръстени ръце. Морският бриз си играеше с перуката под шапката му.
Тя погледна него, после колата, после пак него.
— Какво стана с бентлито?!
— Не знам дали беше забелязала, но бентлито малко се повреди.
— И къде е сега?
— На сервиз.
— Да. Добре. Това е добре. Обаче, де да знам, нещо все ме дърпа към първия ми въпрос. Какво, по дяволите, е това?!
Скълдъгъри се подпираше на кола тип „буболечка“, жълта като канарче, с крещящо зелени седалки.
— Това е резервната ми кола — гордо отвърна той.
— Отвратителна е!
— На мен не ми пречи.
— Е, ти си маскиран, теб никой няма да те познае в тая кола.
— Да, може би затова не ми пречи…
— Кога ще е готово бентлито?
— Това е едно от хубавите неща да живееш в свят на чудеса и магия — дори най-сериозните поправки на колите ни не отнемат повече от седмица.
Стефани изглеждаше омерзена.
— Седмица?
— Не седмица — побърза да я увери той. — Шест дни. Понякога пет. Определено четири. Ще звънна на човека, ще му платя допълнително… — Стефани още го гледаше на кръв.
— Вдругиден — каза Скълдъгъри накрая.
Стефани отпусна рамене отчаяно.
— Наистина ли трябва да се возим в това?
— Мисли го като приключение!
— Че защо да го правя?
— Защото иначе ще се чувстваш все по-депресирана. Повярвай ми. Скачай вътре сега!
Точно това направи детективът, с колкото се може повече ентусиазъм. Стефани провлечи краката си до другата страна и се свлече на седалката. По пътя им през Хагард тя се стараеше да стои почти в легнало положение. На задната седалка имаше кафяв пакет, завързан с връв, а до него — черна торба.