— Това инструменти за промъкване в Хранилището ли са? — попита момичето. — Там ли отиваме?
— На първия ти въпрос — да. В тази торба е всичко необходимо за един елегантен взлом. На втория — не, не отиваме там. Преди да те въведа в престъпната реалност, ще те запозная с маговете-Старейшини.
— Престъпната реалност звучи по-интересна.
— И наистина е такава, макар да не одобрявам престъплението в нито едно от проявленията му. Освен, когато аз го върша, разбира се.
— Разбира се. Защо да го отлагаме тогава? Какво искат тия магове-Старейшини?
— Чули са, че съм помъкнал съвсем нормално младо девойче в кашата със себе си и искат да ми четат конско.
— Кажи им, че не е тяхна работа.
— Въпреки че се възхищавам на отракаността ти…
— Какво е отраканост?
— … се боя, че подобно обяснение няма да свърши работа пред тях. Едно нещо, което трябва да знаеш за Старейшините, е, че са…
— … много стари магьосници?
— Ами, да.
— Сам-самичка се досетих.
— Сигурно се гордееш със себе си.
— Защо трябва да им козируваш? За тях ли работиш?
— В известен смисъл, да. Старейшините създават законите и си имат хора, които налагат тези закони, но са твърде малко тези от нас, които разследват нарушаването им — убийства, грабежи, тук-там отвличания, обичайните неща. Може да съм на свободна практика, но повечето от работата и парите ми идват от Старейшините.
— Така че, ако искат да ти размахват пръст…
— Трябва да стоя пред тях и да ги оставя да го сторят.
— А защо ме искат и мен там? Не съм ли невинното девойче, тръгнало по грешния път?
— Ами, не искам да те видят като невинно девойче. Искат да те видят като бунтовната, непочтителна, понякога досадна калпазанка, която се цани за мой партньор, без да го искам. Тогава може би ще се смилят над мен.
— Чакай, те знаят ли въобще, че идвам с теб?
— Не. Но обичат изненадите. Почти винаги.
— Може би ще почакам в колата.
— В тази кола?
— Хъм, не.
— Стефани, и двамата знаем, че става нещо сериозно, но дори сега Старейшините отказват да приемат възможността, че скъпоценното им Примирие е в опасност.
— И защо ще повярват на мен, а на теб — не?
— Защото отивам при тях, натоварен с миналото си. Имал съм векове живот, имам си собствени цели, те очакват точно това от мен. А и ужасиите винаги звучат по-добре от устата на някоя дама.
— Не съм дама!
Той сви рамене.
— И ти ще трябва да свършиш работа.
Скълдъгъри й бе приготвил и друга изненада. Той паркира до една закусвалня и кимна към пакета на задната седалка.
— Какво е това? — попита Стефани.
— Какво мислиш, че е?
— Прилича на пакет.
— Значи е това.
— Но какво има вътре?
— Ако ти кажа, ще лиша пакета от причината за съществуването му.
Тя въздъхна.
— И каква е причината за съществуването му?
— Да бъде отворен, разбира се, и да разкрие съдържанието си.
— Толкова си досаден — промърмори Стефани, докато се пресягаше да вземе пакета. Беше мек. Тя погледна детектива. — Дрехите?
— Нищо не казвам.
— Гастли вече ги е ушил? Не мислех, че въобще ще ги направи, не и след… хъм, спора ни.
Скълдъгъри повдигна рамене и си затананика. Стефани взе пакета, излезе от жълтата кола и се запъти към тоалетните в задната част на закусвалнята. Когато влезе в една от кабинките, тя дръпна връвта и хартията се отвори пред нея. Дрехите бяха боядисани в най-тъмното черно. Стефани не бе виждала досега такъв цвят.
Бързо се преоблече, като не пропусна да отбележи колко перфектно й прилягаха, и излезе от кабинката да си се порадва в огледалото. Панталоните и туниката, която нямаше ръкави и се закопчаваше със сребърни копчета, бяха много добри сами по себе си, а обувките й пасваха, все едно ги бе носила години, но цялото великолепие на картинката се допълваше от палтото. Стигаше до под коляното, скроено напълно по мярка, толкова черно, че почти искреше. Стефани устоя на изкушението да остави старите си дрехи на тоалетната чиния, опакова ги в пакета и излезе.
— Изненада! — извика Скълдъгъри, когато тя се върна в колата-канарче. — Бяха дрехите!