— Толкова си странен.
Двадесет минути по-късно влязоха в градския Музей на восъчните фигури. Старата сграда имаше нужда от поправки, а улицата пред нея не беше в по-добро състояние. Стефани не продума, когато платиха и тръгнаха през тъмните коридори, обградени от восъчни имитации на знаменитости и художествени герои. Като по-малка бе идвала тук няколко пъти със съучениците си по време на училищни излети, но сега не виждаше смисъла от посещението им. Те застанаха настрана от малката група туристи, докато не останаха сами. Едва тогава Стефани отвори уста.
— Какво правим тук?
— От тук ще влезем в Убежището на Древните.
— И те ли са направени от восък?
— Обичам това място — каза Скълдъгъри без да отговаря на въпроса й и свали очилата си. — Тук се чувствам свободен.
Свали и шапката, и перуката си, издърпа шала от врата си. Стефани се огледа неспокойно.
— Не се ли страхуваш, че някой ще те види?
— Ни най-малко.
— Ами, нека отидем да поговорим със Старейшините тогава.
— Добра идея.
Скълдъгъри доближи една от стените и прокара ръка по нея.
— Къде отиде пък сега? Тъпанарите все го променят.
Туристите свиха зад ъгъла и тръгнаха към тях. Стефани побърза да издърпа Скълдъгъри от полезрението им, но твърде късно — вече го бяха видели. Малко американче се отдели от родителите си и застана точно пред него. Скълдъгъри остана вцепенен на място.
— А този кой трябва да е? — понамръщи се момчето.
Стефани се поколеба. Всички туристи и гидът им се вторачиха в нея.
— Това е, — започна Стефани, блъскайки си главата за приемливо обяснение, — това е Сами Скелета, най-лошият детектив на света.
— Не съм го чувал — каза момчето и бодна с пръст ръката на Скълдъгъри, след това бързо загуби интерес и туристите продължиха обиколката си. Когато се скриха от поглед, Скълдъгъри завъртя череп към нея.
— Най-лошият детектив на света, ли?!
Тя сви рамене и скри усмивката си, а той изпуфтя и продължи търсенето си. Накрая намери каквото трябва и натисна. Част от стената се отмести и разкри таен проход.
— Еха! Убежището е тук? Минавала съм оттук като малка…
— Без да знаеш, че под краката ти се таи свят на магии и чудеса?
— Именно!
Детективът наклони леко глава.
— По-добре свиквай с усещането.
Стефани го последва навътре и стената се затвори зад тях. Факли проблясваха в скобите си от двете страни на стълбището, водещо надолу. Колкото повече слизаха обаче, толкова по-силни ставаха проблясъците.
Накрая се появи обляното от светлина фоайе на Убежището. Помещението напомняше на някое лоби на високотехнологична корпоративна сграда — цялото в мрамор и лакирано дърво, — само че липсваха прозорци. На срещуположната стена двама мъже стояха на стража с ръце зад гърбовете. Облечени бяха изцяло в сиво, с дълги палта и някакви шлемове, чиито визьори покриваха цялото лице, а на гърбовете им висяха коси със зловещо заострени върхове и дръжки с дължина около метър и половина. Дребен мъж в костюм излезе да посрещне двамата гости.
— Детективе, подранихте. Съветът не е готов за събранието. Ще ви придружа до чакалнята, ако желаете.
— Всъщност, бих искал да се възползвам от възможността да поразведа момичето наоколо, ако няма проблем.
Мъжът примигна объркано.
— Боя се, че това е строго забранено, както много добре знаете.
— Исках само да й покажа Съкровищницата. По-точно — Книгата.
— Разбирам. Като Секретар на Убежището, ще трябва да ви придружа.
— Естествено, не бихме си и помислили да отидем без вас.
Секретарят се поклони и се завъртя на пета, повеждайки ги по съседния коридор. По пътя подминаха още мъже в сиви униформи. Стефани вече свикваше да си има работа с хора без лица, но нещо я смущаваше в тези пазачи. Скълдъгъри, въпреки че представляваше жив скелет, беше в основата си човек, но тези мъже, чиито лица бяха просто скрити от шлемове, й се струваха много по-зловещи.
— Кои са тези? — прошепна тя към детектива.
— Секачи — също толкова тихо й отвърна той. — Пазачи, полиция и армия в едно. Опасни индивиди. Радвай се, че са на наша страна.
Тя се постара да не гледа към тях. Опита се да смени темата:
— Къде отиваме?
— Ще те заведа да видиш Книгата на имената. Някои казват, че е била създадена от Древните, но истината е, че никой не знае как или кой я е написал. В нея са имената на всеки жив човек на Земята: рожденото му име, името, с което се е кръстил, ако има такова — както и кога се е кръстил. Там са написани и третите, истинските имена. С всяко новородено дете, на страниците се появява ново име. А името на всеки мъртвец се заличава.