— Значи истинското ми име е в тази Книга?
— Моето също. Всички истински имена са там.
— Това не е ли опасно? Ако някой се добере до нея, ще могат да владеят света.
Секретарят я погледна през рамо.
— Дори Старейшините не отварят Книгата. Твърде е могъща — изкушението, което предлага, е много голямо. Но не могат да открият начин да я унищожат — не може да бъде разкъсана; не може да бъде изгорена; не може да бъде повредена от нищо, което познаваме. Ако легендите са истина и Древните са създателите на Книгата, логично е да предположим, че само те са могли да я унищожат. Старейшините пък чувстват като свой дълг да пазят книгата, да я крият от любопитни погледи.
Стигнаха до голяма двукрила врата. Секретарят махна с ръка и вратата бавно се отвори. Влязоха в съкровищницата — голяма зала с мраморни колони, която по думите на Скълдъгъри съдържаше някои от най-редките и необикновени магически артефакти. Подминаха ред след ред полици и маси, на които бяха поставени предмети, толкова странни, че не можеха да се опишат. Секретарят им посочи едно от най-странните — двуизмерна кутия, в която се спотайват чудеса, способни да задоволят и най-капризния апетит, но която съществува, само ако човек я погледне от определен ъгъл. За разлика от безпорядъка в останалите части на залата, в центъра си тя бе празна, а от пода се издигаше един-единствен пиедестал. На него стоеше книга.
— Това ли е Книгата на имената? — попита Стефани.
— Да — отвърна Секретарят.
— Представях си я по-голяма.
— Голяма е точно толкова, колкото е нужно.
— И няма проблем да стои така, на открито?
— Не е толкова уязвима, колкото си мислиш. Когато бе поставена тук, въпросът за сигурността й създаде немалко главоболия на Старейшините. Как да бъде защитена? Пазачите могат да бъдат преодолени. Заключените врати могат да бъдат отключени. Стените могат да бъдат разрушени. Щитовете могат да бъдат пробити.
— И какво? Решили са да не си дават труда да я пазят въобще?
— Всъщност, стигнаха до едно много хитро решение. Воля.
— Моля?
— Книгата е защитена от Волята на Старейшините. — Стефани не можеше да реши дали той се шегува.
— Провери сама — каза той с усмивка. — Вземи Книгата.
— Аз ли?
— Ти. Няма да се нараниш.
Стефани обърна питащ поглед към Скълдъгъри, но той не й подсказа нищо. Накрая тя просто пристъпи към нея.
Очите й се стрелкаха от единия към другия край на стаята. Представи си скрити трапове и веднага заоглежда пода под краката си. Каква форма приемаше волята? Надяваше се да не са куршуми или нещо болезнено от този род. Малко се подразни, че върши това, че скача в капана на Старейшините, какъвто и да е той, при това по собствено желание. И защо? За да докаже нещо, в което всички други, освен нея, бяха сигурни? Дори не искаше да пипа тази Книга. Цялото това нещо беше абсурдно.
Погледна назад и видя Секретаря със спокойно изражение на лицето, който очевидно очакваше да се случи каквото трябва, нещо да изскочи пред нея и да й попречи да вземе скъпоценната им Книга. Тя се спря. Ако той иска Книгата, да си я вземе сам. Стефани се върна при него и Скълдъгъри.
— Не я взе — каза Секретарят.
Стефани се насили да звучи учтиво.
— Не, не я взех. Но ще ви повярвам, че е добре защитена.
— Когато направи първата крачка към нея, искаше да я вземеш, нали?
— Предполагам.
— И защо не го направи?
— Защото си промених решението.
— Защото вече не искаше да я вземеш.
— Ами, да. Е, и?
— Това е Волята на Старейшините. Дори да искаш Книгата повече от всичко, колкото повече се приближаваш към нея, толкова повече отслабва желанието ти да я притежаваш. Няма значение дали я искаш за себе си, дали ти е било заповядано да я вземеш, няма значение дали самият ти живот зависи от това. С всяка следваща стъпка безразличието ти към Книгата расте, независимо кой си и колко си могъщ. Дори самият Мериторий не може да се доближи до нея.
Стефани слушаше внимателно и обмисляше думите на Секретаря. Накрая се принуди да признае: