— Знаете ли какво е направил с него? — намеси се Стефани, най-сетне събрала сили да каже нещо.
— Не.
— Но вярваш, че Серпин е готов да рискува война? — попита Скълдъгъри.
— Смятам, че според него Примирието вече не върши работа, да. Сигурно отдавна чака този миг, когато може да завземе цялата власт, да разкрие всяка тайна и да направи възможно завръщането на Безликите в този свят.
— Вие вярвате в Безликите? — изуми се Стефани.
— Да. Отраснал съм с вярата в тях и тя все още е у мен. Някои ги смятат за приказка; други, за нравоучителна притча; за някои Безликите са просто таласъми, с които да плашат децата си. Но аз вярвам. Вярвам, че някога сме били владени от създания толкова зли, че сенките им бягали от тях. И вярвам, че чакат да се завърнат, за да ни накажат за прегрешенията ни.
Скълдъгъри наклони глава.
— Старейшините биха те послушали.
— Те следват правилата си. Научих каквото мога и го предадох на единствения човек, който би знаел какво да прави с наученото. Оттук нататък зависи от теб.
— С теб на наша страна, нещата биха били доста по-лесни.
Г-н Блис се поусмихна.
— Ако трябва да действам, ще го сторя.
Без дори едно „довиждане“ Г-н Блис се обърна и се отдалечи. Двамата постояха известно време неподвижни, после се качиха в колата-канарче. Изминаха известно разстояние, преди Стефани да проговори.
— Страшничък е.
— Случва се, когато човек рядко се усмихва. Физически, г-н Блис е най-могъщият индивид на тази планета. Силата му е повече от легендарна.
— Значи наистина е страшен?
— О, да, определено.
С това той млъкна. Стефани почака няколко секунди преди пак да попита:
— За какво си мислиш?
— За много дребни, умни неща — сви рамене детективът.
— Значи вече вярваш, че Скиптъра е истински?
— По всичко личи, че е.
— Сигурно е голямо откритие, нали? Да разбереш, че боговете ти наистина са съществували?
— Е, още не знаем това. Дори Скиптъра да съществува, истинската му история може да е била омесена с легенди. Наличието му не доказва, че е използван, за да прогони Безликите.
— Странно. Не бих предположила, че един жив скелет ще бъде такъв скептик. И какво правим сега?
Скълдъгъри помълча известно време.
— Ами, трябва да решим от какво имаме нужда. Трябва да решим това, после как да го вземем и накрая — какво да вземем, за да вземем това, от което имаме нужда.
— Мисля, че даже успях да разбера това. — Колата прескочи бабунка в пътя. — М-м не, не успях.
— Трябва да направим така, че Старейшините да предприемат нещо, но това няма да стане без доказателство, че Серпин е нарушил Примирието. Трябва да открием Скиптъра и да открием начин да го унищожим.
— О кей, как ще направим първото от тия неща?
— Ще имаме доказателство, когато открием Скиптъра.
— Как?
— Ще намерим ключа.
— И как ще направим това?
— Ами, — поколеба се Скълдъгъри, — това ще включва някои наши малки престъпления.
— Престъпления, най-сетне!
11.
Малки престъпления
От мястото си за наблюдение, в колата от другата страна на пътя, те наблюдаваха как вампирите, облечени със същите сини комбинезони, изкачват стъпалата и влизат в блещукащата галерия по изкуствата. Говореха си и въобще не изглеждаха застрашително. След няколко минути персоналът и пазачите от дневната смяна си тръгнаха. Когато и последният излезе, Скълдъгъри посегна към задната седалка и придърпа черната торба в скута си.
— Тръгваме ли? — попита Стефани, загледана във вечерното небе.
— Още е светло.
— И точно затова влизаме сега. След двадесет минути два стопроцентови вампира ще обикалят коридорите на тази галерия. Искам да се вмъкнем, да разберем как да унищожим Скиптъра и да излезем преди това.
— А. Вероятно доста далновиден план.
— Много вероятно да е далновиден.
Напуснаха ужасната малка кола-канарче, прекосиха улицата и отсрещния тротоар, както и градината пред галерията, и накрая спряха до високо дърво от задната й страна. Скълдъгъри първо се увери, че никой не ги наблюдава, след това метна торбата на рамо и се заизкачва. Стефани скочи, хвана се за най-ниския клон и го последва. Не го бе правила от години, но катеренето по дърветата беше като падането от тях — лесно. Клоните бяха дълги и здрави, и малко над нея доближаваха покрива на галерията, обсипан с хоризонтални прозорци. Стефани седна на един клон и с любопитство загледа празното пространство между сградата и дървото. Разстоянието изглеждаше твърде голямо за скок.