— Сигурен ли си, че не мога да дойда с теб?
— Искам да чакаш тук в случай, че нещо много, много се обърка.
— Какво например?
— О, каквото и да е.
— Направо ме изпълваш с увереност — промърмори момичето.
Скълдъгъри се придвижи до най-дългия клон и тръгна по него, приведен и със сгънати колене. Балансът му беше неестествено добър. Но оставаше да преодолее и няколко метра празно пространство. Без подготовка, той се изстреля напред. Разпери ръце, след това ги вдигна над главата си и рязък порив на вятъра го изтласка на покрива.
Стефани си обеща някой ден да го накара да я научи на това.
Скълдъгъри се обърна към нея.
— Галерията е оборудвана с най-сложните системи за сигурност — Той отвори торбата. — Но заради вампирите алармите на външните коридори никога не работят. Веднъж да стигна до главната зала и нещата заспиват, както казват.
— Кой казва?
— Не знам. Хората, които спят, вероятно. — Той отвори торбата и извади няколко ремъка, след което започна да се пристяга с тях. — Докъде бях стигнал?
— Нямам идея.
— А, да, хитроумния ми план. Трябва да стигна до едно контролно табло на източната стена. Оттам мога да изключа всичко. Подът реагира на натиск, така че ще трябва да се движа над него, но за някого с моята естествена грация и ловкост това няма да е проблем.
— Много си впечатлен от себе си, а?
— Извънредно.
Той уви края на спускателен кабел около решетката на един вентилационен отвор, свърза кабела с ремъците си и се доближи до един от двукрилите прозорци на покрива.
— От тук ли ще се спуснеш? — намръщи се Стефани.
— Да. Това е забавната част.
— Несъмнено. Но първо ще трябва да отвориш прозореца. Това няма ли да включи алармата?
— Само една от малките — уверено отвърна детективът.
— Хъм… това няма ли да е достатъчно, за да те чуят?
— Не. Алармата е тиха, свързана директно с едно от близките полицейски управления. Или поне беше свързана с него. Минах покрай трансформатора им на път за дома ти тази сутрин. Странно съвпадение, че точно тогава трансформаторът даде накъсо. Някакъв инцидент с голямо количество вода, внезапно озовало се там. Полицаите са силно объркани. Или поне имаха такъв вид…
— И целият ти план се крепи на надеждата, че още не са възстановили електричеството?
— Ами, да — малко неохотно призна Скълдъгъри. — Но както и да е. Ако чуеш писъци, ще да идват от мен — допълни той с лице, обърнато към залязващото слънце.
Детективът-взломаджия прокара ръка по ключалката на прозореца и тя се счупи. Той отвори едно от крилата и започна да се спуска надолу. Малко по малко се скри целият и почти веднага се чу слабо жужене от дистанционното в ръката му, което контролираше скоростта на спускане.
Стефани се облегна на дънера и се заоглежда за… за каквото трябваше да се оглежда. За нещо необичайно. Тя се начумери, опитвайки се да определи какво точно се броеше за „необичайно“ предвид ситуацията, и тогава чу подозрително стържене. Тя погледна нагоре.
Частта от кабела, завита за решетката на вентилационния отвор, се изплъзваше.
С ужас Стефани гледаше как кабелът продължава да се плъзга, почти до край. Представи си реагиращият на натиск под, представи си как Скълдъгъри се строполява на него и включва всяка една аларма, как вампирите го залавят. Макар той да нямаше кръв, която да изпият, щяха да измислят начин да го наранят.
Кабелът продължаваше пътя си надолу и момичето разбра, че няма избор. Приплъзна се напред по същия клон, който Скълдъгъри бе използвал за трамплин и той изстена под нея. Скълдъгъри е само кости, напомни си тя в опит, да не се чувства дебела.
Празнотата зееше стряскащо под нея.
Стефани тръсна глава — нямаше как да успее. Как да скочи толкова далеч? С добра засилка имаше някакъв шанс, но легнала на върха на нестабилен клон? Тя стисна очи и опита да прогони съмненията си. Не беше въпрос на избор, припомни си тя. Не беше въпрос на това дали може или иска да скочи. Имаше само една алтернатива. Скълдъгъри имаше нужда от помощта й веднага, така че оставаше само въпросът какво ще се случи, след като тя скочи?