— Тази картина, която разглеждаше — да забеляза нещо странно у нея?
— Разгледах много картини.
— Мъжът, посягащ към Скиптъра.
— Какво за него?
— Забеляза ли нещо необичайно у него?
Стефани изрови въпросната картина от купчината.
— О кей, какво необичайно?
— Опиши ми какво виждаш.
Тя разкара останалите, за да я разгледа по-добре.
— Има мъж, той посяга към Скиптъра, който сияе… и това е.
— И няма нищо странно?
— Ами не, няма… — Тя се намръщи. — Всъщност…
— Да?
— Скиптъра е много ярък и той пази очите си с ръка, но и двете са широко отворени.
— Е, и?
— Ако светлината е толкова силна, човек би очаквал поне да е примижал. Нищо че е само на картинка.
— Нещо друго да ти прави впечатление?
Тя хвърли още един внимателен поглед на картината.
— Сенките!
— Какво за тях?
— Той има две.
— Е, и? Скиптъра е магически, все пак. Може да осветява нещата, така че да имат две сенки, поради някаква магическа причина.
— Но тези сенки не са от Скиптъра. Ъглите им не са както трябва.
— От какво може да са сенките тогава?
— Два различни източника на светлина.
— А кой е основният източник на светлина?
— Слънцето?
— Ако е то, по кое време на деня се случва това?
— Ами, сянката в краката му подсказва, че е обед, когато слънцето е право над него, но ако гледаме сянката зад него, то или е сутрин, или е вечер.
— Кое от двете?
— Откъде да знам? Сянката е зад него, значи може да е сутрин.
— Значи гледаш картина на човек, посягащ към Скиптъра и виждаш всичко, а слънцето е и над него, и пред него — той се намира едновременно в настоящето и миналото.
— Предполагам. Какво общо има това с кутията-пъзел?
— Кой е художникът?
Стефани погледна в долния ъгъл.
— Не знам. Има само герб — леопард и кръстосани мечове.
Скълдъгъри поднесе кутията пред лицето й — от долната й страна бяха издълбани леопард и кръстосани мечове.
— Добре. — Стефани се изправи. — Приключихме с играта на отгатване.
— Тази картина ни казва, че художникът или семейството му може да ни предоставят поглед в миналото, а това ние, професионалистите, наричаме улика. Уликата е част от загадката, а всяка загадка е пъзел. В ръцете си държа кутия-пъзел.
Пръстите на Скълдъгъри затанцуваха по повърхността на кутията и той доближи лице до нея. Натисна две от срещуположните й стени с длани и ги завъртя едва доловимо, докато нещо вътре не прещрака. Разнесе се бръмчене като от електрическа самобръсначка, върхът на кутията се отвори и разкри син скъпоценен камък.
— А… — каза Скълдъгъри.
На Стефани камъка й се струваше малко по-голям от топка за голф.
— Какво? Какво е това?
— Ехо-камък. Много рядък. Обикновено се използва от умиращи хора. Слагат камъка до леглото си за три нощи и за това време той попива спомените и личностите им. Подарява се на близките на починал, за да уталожи тъгата им или за да отговаря на незададени приживе въпроси.
— Как работи?
— Не съм напълно сигурен. Никога не съм виждал такъв камък отблизо. — Детективът постави пръст върху камъка, който веднага засия. Когато проговори, Скълдъгъри звучеше много доволен от себе си: — Я виж ти! Толкова съм гениален!
— Ама ти просто го докосна.
— Но си оставам гений, Стефани.
Момичето въздъхна.
Няколко мига се процедиха в тишината и след това пред тях от нищото се материализира възрастен мъж. Стефани се препъна назад. Той носеше роба и очите му излъчваха доброта.
— Не се страхувайте. Няма да ви нараня, млада госпожице. Тук съм да отговарям на въпроси и да ви дам каквато информация търсите във вашите… — Гласът му заглъхна, когато погледна Скълдъгъри. — Майчице!… Вие сте скелет.
— Такъв съм.
— В целия си живот не съм… не буквално разбира се, тъй като не съм жив отдавна. Но скелет, при това говорещ!
— Впечатляващ съм си. Кой сте вие?
— Името ми е Ойсин и съм тук да отговоря на въпросите ви.
— Това е чудесно, защото търсим някои отговори.
— Как успяхте? — попита Ойсин.
— Моля?
— Как успяхте да станете скелет? Не съм виждал подобно заклинание.