Избата бе тъмна и студена, а самотната крушка, увиснала сред паяжини, големи колкото пердета, не вършеше много добра работа. Боклуци, трупани безброй години, събираха прах в помещението, а в тъмните ъгли от време на време топуркаха плъхове. Стефани по принцип не се страхуваше от плъховете, но не им беше голям фен, така че гледаше да стои далеч от звуците.
Скълдъгъри нямаше подобни съображения. Той обикаляше и опипваше стените без страх. Тук-там почукваше, мърмореше си нещо и продължаваше да обикаля.
— Системата същата като тази в Убежището ли е? — попита Стефани. — Таен проход ли търсиш?
— Гледаш твърде много филми за призрачни къщи.
— И все пак, таен проход ли търсиш?
— Да, но това е само съвпадение.
Тя нави единия си ръкав, за да огледа грозното ожулване под него, но го скри, когато Скълдъгъри се обърна към нея, и го попита:
— Гордън ли е издълбал прохода?
— Не, бил е част от първоначалния план на сградата. Преди неколкостотин години това беше домът на магьосник.
— И той е построил таен проход към пещери, които са смъртоносен капан за такива като него?
— Такива са, да.
— Защо тогава си е построил пряк път до тях? Да не е бил някой глупав магьосник?
— Не, просто не беше от най-добронамерените. Имаше навика да влачи враговете си там долу и да ги оставя за храна на съществата, които са най-гладни в дадения момент.
— Колко очарователно! Виждам, защо чичо ми е купил мястото.
— Аха!
Стефани се приближи. Дланта на Скълдъгъри бе опряна в стената. Той я отдръпна и под нея се разкри лека вдлъбнатина, почти невидима за обикновени очи.
— Това е ключалката?
— Да, една от добрите стари ключалки, на които им трябва добър стар ключ и които не се отварят със заклинания. По дяволите.
— Не можеш ли да я разбиеш?
— Мога, но тогава тя ще е счупена и няма да можем да отворим вратата.
— Имам предвид, да я отключиш с шперц.
— Това може и да сработи, ако вратата беше на същото място като ключалката, но нещата рядко са толкова прости.
— Значи ни трябва ключа.
— Трябва ни ключа.
— Предполагам, няма да го намерим на някоя от гордъновите връзки ключове.
— Едва ли. Не търсим обикновен ключ.
— Няма да ни се налага да разрешаваме още пъзли, за да го вземем, нали?
— Може и да ни се наложи.
Стефани изстена.
— Защо нищо никога не е просто?
— Всяко разрешение на всеки проблем е просто. Загадката обаче се намира в разстоянието между двете.
Те загасиха крушката и се измъкнаха нагоре по стълбите от плесенясалия мрак на избата. Когато влязоха в хола, един мъж с костюм, на вид почти викториански, се обърна към тях.
Имаше черна коса и тънки устни, и кървавите мускули на одраната му дясна ръка лъщяха на светлината. Преди Стефани да успее да се изненада подобаващо, Скълдъгъри вече вадеше пистолета си. Мъжът пристъпи встрани, докато тътенът на многобройни изстрели изпълваше стаята, и махна с обезобразената си дясна ръка.
Стефани не разбра какво стана, но нито един изстрел не го уцели.
— Бягай! — изрева Скълдъгъри и я избута от стаята.
Нещо помръдна до нея и втори мъж я връхлетя отстрани. Нещо не му беше наред — кожата и лицето му не изглеждаха истински: приличаха на хартия. Опита се да го удари, но все едно удряше торба въздух. Съществото замахна към нея с тежък, солиден юмрук, който я уцели в лицето. Стефани се олюля, а то посегна към нея, но Скълдъгъри се озова между тях и го отблъсна.
Още три хартиени създания влязоха през входната врата. Стефани изтича към стълбището за втория етаж, докато Скълдъгъри я прикриваше. На половината път нагоре момичето се обърна и видя как костюмираният стои насред фоайето. Тя извика предупреждение и Скълдъгъри се обърна — твърде късно. В лявата длан на мъжа се натрупа лилава мъгла и той я запрати като въже към детектива. Тя го обгърна и се върна в другата ръка на мъжа, образувайки окръжност. Скълдъгъри падна на колене, опита се да вдигне пистолета си, но не можа да го задържи в ръката си и оръжието изтрополи на пода.
— Отведете го! — Нареди мъжът и лилавата мъгла изчезна. Скълдъгъри се отпусна и трима от хартиените хора го сграбчиха и понесоха навън. Мъжът се обърна към четвъртия:
— Ти, убий момичето!