— Е започнало Примирието — отгатна Стефани.
— И изведнъж смъртният му враг получи закрила. Скълдъгъри е чакал векове за отмъщението си и ще пожертва всичко и всеки, за да го получи.
Стефани изправи гръб.
— Дори така да е, той остава единственият, който разследва убийството на чичо ми, единственият, който се вълнува от ставащото, и единственият, спасил живота ми на няколко пъти.
— И единственият, изложил няколко пъти живота ти на риск. Всичко, което е сторил за теб, е неутрализирано от всичко, което е сторил на теб. Не му дължиш нищо!
— Няма да го изоставя!
— Изборът не е в твоите ръце.
— И какво ще направиш, ако реша друго? — изрепчи се Стефани.
— Просто ще те накарам да правиш, каквото ти кажа.
— Няма да правя каквото ми кажеш!
— Скъпа моя Стефани…
Момичето се вцепени. Чайна я погледна.
— Зная името ти от деня, когато се запознахме, дете. Чичо ти често те споменаваше.
Стефани се спусна към вратата, но нямаше смисъл.
— Стефани — тихо отрони Чайна. Ръцете на момичето се отпуснаха и тя се обърна против волята си. — Не казвай никому.
Стефани усети как се подчинява и колкото и яростно да се противеше на заповедта, знаеше, че няма да я наруши. Изборът й бе отнет. Затова тя кимна през сълзи, а Чайна я дари с ослепителната си усмивка.
15.
Стаята за изтезания
Луната светеше, звездите искряха — прекрасна нощ за болка.
Серпин се спусна в студените, влажни дълбини на замъка си и тръгна по неосветени каменни коридори. Неволна усмивка вече подръпваше ъгълчетата на устата му. Стигна до тежката дървена врата и с ръка на резето си позволи за няколко секунди да вкуси сладостта на мига.
Вдигна резето и Серпин влезе.
— Ето ни отново.
Скълдъгъри Плезънт вдигна глава — само нея можеше да движи. Серпин бе направил парализиращо заклинание на оковите, приковали детектива към стола и, неспособен да използва магия, той можеше само да наблюдава Серпин, който затвори вратата зад себе си.
— Животът е цикъл, не мислиш ли, Скълдъгъри? Отредено ни е да се повтаряме, отново и отново. Ти, оставен на милостта ми. Аз, безмилостен.
— Ти, плямпащ — обади се детективът. — Мислех, че вече си надраснал клишираното си злорадстване, Нефариан.
Серпин се усмихна и се настани срещу Скълдъгъри в другия дървен стол. Една-единствена крушка осветяваше малката стая и хвърляше сенките на двамата върху каменните стени.
— Не ми се отдаде да се правя на уважаван гражданин, но ти го знаеше, нали? Предупреди ги за мен, но не те послушаха. Сигурно е било неприятно, Старейшините да не те уважават достатъчно, за да те вземат насериозно.
— Мисля, че е заради постоянната ми усмивка.
— Може би си прав. Ех, Скълдъгъри, какво да те правя?
— Да ме развържеш?
— Може би по-късно — засмя се Серпин. — Все се стискаме за гърлата по един или друг повод, нали?
— Нека те питам нещо, става ли? Да си представим, само за малко, че живеем в твоя свят, където нещата са с подметките нагоре и Безликите съществуват. На какво се надяваш, когато ги призовеш? На потупване по главата ли?
— Господарите ми сами ще изберат как да ме наградят. Нямам нахалството да предполагам какво бих могъл да получа.
— Вратата зад теб е затворена, Нефариан. Тук сме само двамата. Кажи ми честно, какво печелиш от цялата тази работа?
Серпин се наведе напред.
— Ще съм до тях, когато сринат този свят, когато изтрият петното, наречено човечество. И когато всичко свърши, ще се къпя в мрачната им слава.
— О кей, нямам никаква представа какво каза току-що — кимна Скълдъгъри.
Серпин пак се засмя, а Скълдъгъри продължи:
— Ще се провалиш!
— Наистина?
— Ще се провалиш, а аз ще съм там, когато се случи. Аз ще съм този, който ще те бутне в пропастта.
— Опасни приказки от човек, прикован към стол. А човек ли си дори? Някакво нещо, може би? Ходеща чудатост.
— Ще дойдат за теб.
— Кои? Старейшините? Мериторий и останалите? Я стига. Твърде са заети да се тревожат дали няма да наранят чувствата ми.