— Не и след това. Сигурно вече тропат на вратата ти.
Серпин стана, заобиколи пленника си.
— Някак не ми се вярва да съберат силите си толкова бързо. Или толкова ефикасно. Не, стари враже, мисля, че за момента сме само аз и ти. А ти имаш нещо, което искам.
— Добър вкус за дрехи?
— Ключът — каза Серпин и отново се появи в полезрението на детектива.
— Не знам за какво говориш.
Лявата ръка на Серпин помръдваше леко, като че дирижираше нещо.
— Май че още не си готов да ми споделиш информацията, така че възнамерявам да те поизмъчвам.
— А, да. Като едно време.
— Спомням си с умиление онези мрачни есенни дни, които минаваха блажено в стомана и писъци.
— Забавление за цялото семейство.
— Може да си мислиш, че вече нямам много варианти за изтезание, сега, когато нямаш плът за разкъсване. Но научих някои нови номера, които може би ще оцениш.
Серпин раздвижи пръсти във вълнообразен жест, сочейки стола, който започна да се свива и издува, като че дишаше. Детективът не можеше да не го гледа.
— Ако мога да направя това с един стол, помисли какво мога да сторя с костите ти — с наслада изрече Серпин. Столът силно изпука и се натроши.
Серпин се приведе над Скълдъгъри.
— Е, къде е доброто старо непокорство, м-м? Подигравките, предизвикателствата? Къде са твоите героични клишета? Няма ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш „Давай, покажи ми на какво си способен?“
— Всъщност щях да те помоля да внимаваш. Чувствам се малко крехък днес.
Серпин се изправи, разтвори лявата си длан пред детектива.
— Това е последният ти шанс. Кажи ми къде е ключът!
— О кей.
— Сериозно? — вдигна вежда Серпин.
— Не, бъзикам се. Давай, покажи ми на какво си способен!
Серпин се разсмя и раздвижи пръсти, а Скълдъгъри закрещя.
16.
Какво се крие в името?
Стефани натопи лакът в мивката. Бе разтворила в нея парче от скалата на Танит и сега от разпенената вода се носеше остра миризма, която изпълваше тоалетната на библиотеката. Каквото и да представляваше тази скала, вършеше работа. Синините на ръката й изчезваха.
Тя се подсуши със снежнобялата кърпа, остави водата да изтече с бълбукане и си позволи да се отпусне на стената.
Тялото й бе уморено, но умът й работеше на високи обороти, подхранван от гнева. Беше си бясна, че не може да наруши заповедта на Чайна. Що за съвест имаше магьосницата, за да й стори това, за да стори това на Скълдъгъри? След като й се беше доверил?
Не, поправи се тя. Не й се бе доверил. Стефани бе направила тази грешка, не той. И защото бе избрала да отиде първо при Чайна, вместо при Старейшините или при Гастли, сега вече нямаше време за нищо. И вината бе изцяло нейна.
Как я бе нарекла Танит Лоу? Войн? Смехотворно. Каквото и да бе забелязала у нея Танит, грешеше. Нищо войнско нямаше у Стефани. Тя просто препускаше към опасностите без да мисли, без да се колебае. Не от смелост или героизъм, а от глупост. Защото не искаше да изостава, да чака. Нямаше план, нямаше тактика, имаше си само склонността да вика Каин.
И тогава то я връхлетя. Стефани ококори очи и се изпъна, през крайниците й потекоха нови сили.
И просто ей така, властта на Чайна над нея се разпадна.
Трябваше й Гастли. Не знаеше къде живее и затова първо трябваше да се сдобие с адреса му. Сещаше се само за едно място, откъдето да го вземе. Излезе от тоалетната и видя през прозореца, че е вече утро. Прекоси коридора до апартамента на Чайна и почука. Никой не отговори. Пак почука. Чайна я нямаше. Стефани огледа вратата. Врата като врата. От другата страна също не бе забелязала нищо особено, нямаше верижки, резета или допълнителни ключалки. Може би имаше заклинание за заключване и при това положение Стефани си губеше времето, но тя не вярваше, че вратата е омагьосана. Спомни си думите на Скълдъгъри, че едно такова заклинание трябва да бъде правено при всяко отваряне и затваряне на вратата — Чайна едва ли имаше търпението за това.
Стефани пристъпи назад. Врата като врата. Тънка и дървена. Беше възможно; Стефани знаеше, че е възможно. Бе висока и силна. Само тази врата стоеше между нея и спасението на Скълдъгъри. Краката й бяха здрави. Крака на плувец, мускулести. Вратата беше тънка, слаба. Можеше да го направи. Трябваше да го направи, за да спаси своя приятел.
Тя заби обувка във вратата. И пак… и пак… и пак… Краката й бяха здрави, нямаше начин да се провали. Отчаянието й вля допълнителни сили и настойчивост. Слабата врата най-сетне се сцепи и поддаде.