Двамата възрастни я погледнаха, но не казаха нищо. Танит пристъпи към следващата врата, Гастли я подмина и тръгна надолу по коридора, а Стефани зави зад близкия ъгъл и започна да проверява реда железни врати пред нея. Следваше сляпо лабиринта от коридори. Принуди се да диша през устата и въпреки това усещаше мръсотията на въздуха на небцето си. От време на време прескачаше канавки застояла вода. Вратите вече не бяха от желязо, а от разпадащо се дърво. Танцуващите пламъчета на факлите, приковани към стените, караха и сенките там да танцуват. Видя движение пред нея и тъкмо щеше да се скрие, когато разпозна Гастли. Двамата си махнаха и се заеха да проверяват вратите от двата края на коридора. Вече наближаваха средата, когато Стефани чу слабо просвирване. Тя се намръщи. Скълдъгъри можеше ли да свири? Можеше да говори без устни и бели дробове, така че защо да не може да свири? Мелодията обаче й бе непозната. Направи знак на Гастли да дойде. След като послуша известно време, той кимна.
— Песента е „Момичето от Ипанема“. Това е той.
Гастли вдигна три пръста и започна да ги свива един по един. Когато отброяването свърши, двамата нахлуха в стаята. Скълдъгъри вдигна глава и спря да си свирука.
— О, здрасти! Знам къде е ключът към пещерите.
Стефани затвори вратата, а Гастли го заобиколи и се наведе да разгледа оковите.
— Майсторска изработка.
— И на мен ми се стори, че ще ги оцениш. В метала е вплетено парализиращо заклинание.
— Браво! Това ще ми отнеме малко време.
— За никъде не съм тръгнал.
— Добре ли си? — попита го Стефани.
— Държат се добре с мен — кимна той. — Без да броим изтезанията. Всъщност, имах време да помисля. Знам къде е ключът.
— Вече го каза.
Гастли се изправи, а оковите се свлякоха. Скълдъгъри стъпи на крака.
— Мериторий тук ли е?
— Съобщава на останалите Старейшини за случилото се — отвърна Гастли.
— А, значи вършите това на своя глава?
— Танит Лоу е тук, но в общи линии, да.
— Трябва да призная, впечатляващо се справяте досега.
— Ключът — намеси се Стефани. — Не си казал на Серпин къде е?
— Не бих могъл, дори да исках. Самият аз се сетих къде е, едва преди няколко минути. Отговорът е много прост. Бил е пред нас през цялото време.
— По-късно ще говорим за това — рече Гастли. — Трябва да тръгваме.
— Ще има ли схватка?
— Надявам се да няма.
— Настроен съм за схватка.
— Ако има такава, може да използваш това. — Стефани му подаде пистолета.
— Прекрасно! Беше ми залипсвал. Имаш ли патрони?
— Хъм, не.
Скълдъгъри се поспря.
— … Чудесно! — И втъкна оръжието в дрехите си.
— Да вървим — подкани ги пак Гастли и излезе от килията.
Тримата се спуснаха по един коридор и в дъното му свиха вдясно. Група Кухи хора спряха насред крачка и се втренчиха с празни погледи в тях. Времето замръзна.
— Да, чудесна спасителна акция — отбеляза детективът.
Кухите хора заприиждаха, а Скълдъгъри и Гастли започнаха да действат. Скелетът действаше с лакти, колене и ключове. Гастли ловко избягваше атаките на противниците си и млатеше с юмруци доближилите го същества.
Зад безмълвните Кухи хора Танит идваше на помощ спринтирайки, като в един момент се затича по стената, а след това — по тавана, с главата надолу, за неистово изумление на Стефани. Как го правеше?
Танит се присъедини към схватката от тавана, размахвайки острието си през главите на Кухите хора. За броени мигове от тях останаха само парцали и смрад.
Танит се приземи със салто на пода.
— Идват още — обяви тя и добави съобразително: — Трябва да се махаме.
Стигнаха стълбището без да се натъкват на други врагове, но докато тичаха към изхода, пред тях две огромни врати се отвориха с трясък и през тях се изляха подкрепленията.
Скълдъгъри и Гастли пристъпиха напред, изпукаха пръсти едновременно и запратиха две огнени кълба към земята. Стефани наблюдаваше движенията на ръцете им, които превърнаха огъня в стена, разделяща ги от Кухите хора.
Танит сложи ръка на рамото на Стефани.
— Палтото!
— Моля?
Без да обяснява, Танит сграбчи момичето за яката и издърпа палтото й. Засили се към прозореца, скривайки глава зад черната дреха и скочи. Мина през стъклото в експлозия от остри отломки.