— А, ясно — каза си Стефани и незабавно последва Танит през дупката в прозореца.
— Мерси — каза Танит и й връчи палтото обратно.
— Пазете се! — викна Гастли, малко преди двамата със Скълдъгъри да минат през прозореца едновременно, един над друг, като някакви ненормални акробати. Приземиха се на тревата и се изтърколиха напред, като се изправиха едновременно.
— Отстъпление — посъветва ги детективът.
Спуснаха се към дърветата, а Стефани видя наблизо един от Секачите. Съдейки по количеството разкъсана хартия около него, двамата очевидно се бяха справили изумително, но броят на Кухите хора се бе оказал прекалено голям. Секачът лежеше мъртъв на земята, а от другия нямаше следа.
Миг по-късно се гмуркаха през гората, последвани от хартиените създания.
Гастли стигна до стената пръв и прелетя над нея. Танит продължи да тича и точно преди да се блъсне в камъка подскочи леко и повтори каскадата от коридора в тъмницата. Преди Стефани да отвори уста за помощ, Скълдъгъри я сграбчи под мишница и двамата се озоваха във въздуха, а ръбът на стената остана под тях. Приземиха се на тротоара толкова лесно и безпрепятствено, че Стефани почти се разсмя от удоволствие.
Добраха се до микробуса и скоро оставиха замъка зад себе си.
18.
Нощем на покрива
В далечината проехтя смях и Скълдъгъри обърна глава натам. Седяха на покрива на работилницата на Гастли. Дребните светлинки на Дъблин угасваха постепенно, докато градът се подготвяше за сън. Стефани виждаше през покривите, над улиците, над алеите. Виждаше минувачи и преминаващи коли. Когато детективът върна вниманието си към нея, я попита:
— Валкирия Каин, а?
— Нали не звучи твърде глупаво?
— Напротив, звучи перфектно. Валкирия. Жена-воин, отнасяща душите на мъртвите от бойното поле. Малко зловещо, но пък аз съм, строго погледнато, силно мъртъв, тъй че нямам работа да съдя.
Стефани помисли малко преди да зададе следващия си въпрос:
— Беше ли много болезнено? Мъчението?
— Не беше забавно. След първите няколко часа, той като че ли разбра, че нямам представа къде е ключът. След това ме изтезаваше заради удоволствието от самото изтезание. Благодарих ли ви, че ме спасихте, между другото?
— Не го мисли.
— Глупости. Благодаря, наистина.
— Няма защо — усмихна се момичето.
— Приятелката ви Танит изглеждаше малко притихнала на връщане.
— Мисля, че съжалява за Секачите, които изпрати за отвличане на вниманието.
— Щях да направя същото на нейно място — каза Скълдъгъри. — Секачите имат работа, нека я вършат.
— И тя това каза.
— Да, но да разбираш това е едно, а да го приемаш — друго. Докато не се научи да го приема, ще сънува някой друг кошмар. Но тя е войн. Ще се справи.
— Бие се много добре.
— О, несъмнено.
— Ако започна да тренирам сега, ще мога ли да се бия като нея на нейната възраст?
— Не виждам защо не. Шестдесет години усилени тренировки могат да превърнат всекиго в корав боец.
— Какво?!
— Какво, какво?
— Шестдесет години? На колко е тя?
— На не по-малко от седемдесет, ако съдя правилно по вида й.
След като що-годе осмисли отговора му, Стефани каза твърдо:
— Добре, време е да ми кажеш как така живеете толкова дълго.
— Правилно хранене и редовни упражнения.
— Скълдъгъри…
— Природосъобразен живот.
— Ще те…
— Добре де, магия.
— Всички магьосници ли живеят вечно?
— Не вечно, не! Далеч не вечно. Стареем, но много по-бавно от останалите хора. Редовната употреба на определени количества магия обновява тялото, подмладява го.
— Значи ако почна да уча магия сега, ще си остана на дванадесет?
— Ще ти отнеме известно време да стигнеш нивото, на което ще можеш да забавиш стареенето си, но да, след това ще останеш млада много по-дълго, отколкото е честно спрямо останалото човечество. Зная, че е неучтиво да се обсъжда възрастта на една дама, но Чайна е на моите години и дори аз трябва да призная, че й личи по-малко, отколкото на мен! — Той се засмя, след това спря и я изгледа. Почувства се длъжен да обясни: — Защото съм скелет.
— Да, схванах бъзика.
— Не се засмя.
— Смятам, че не е смешно.
— О!…