— И какво ще правиш с нея?
— Чайна? Няма какво да се прави с нея. Очаквах да направи точно това, което е направила. Скорпионът ще ужили лисицата, защото това е природата му. Не можеш да пренебрегнеш природата си.
— А твоята каква е?
Той наклони глава в почуда.
— Странен въпрос.
— Чайна ми наговори някои неща за теб. И за Серпин. Каза, че търсиш само отмъщение.
— И ти се чудиш докъде бих стигнал, за да го получа, нали? Какво съм готов да пожертвам, за да го накарам да плати за смъртта ми преди толкова години.
— Да.
Той помълча известно време с ръце в джобовете и накрая каза:
— Чайна не ти е казала, аз самият не ти казах, че не попаднах в капана му сам.
Стефани не отвърна, а изчака той да продължи.
— Капанът му беше брилянтен. Беше нещо повече — красив. Виждаш ли, Валкирия, всеки успешен капан трябва да притежава едно важно качество, присъщо и на всеки фокус. Заблуждение. Докато следиш едно нещо, съвсем друго се случва зад гърба ти.
Дори не осъзнах, че е капан, докато не хлопна. Серпин ме познаваше и знаеше как реагирам на определени неща. Знаеше, например, че ако убие съпругата и детето ми пред очите ми, никога няма да се досетя, че дръжката на камата, към която посягам, е пропита с отрова.
Стефани отвори уста, шокирана, но Скълдъгъри продължи да гледа към града.
— Не използвах магия и той знаеше това. Знаеше, че ще съм заслепен от ярост, че ще я насоча във физическа атака, че ще искам да го убия отблизо. И още щом хванах камата, осъзнах грешката си. Тогава, разбира се, беше твърде късно. Бях безпомощен.
Отне му няколко дни да ме доубие. Умрях, мразейки го, и когато се върнах, омразата ми се върна с мен. Питаш ме за природата ми? Природата ми е нещо черно и разкривено.
— Не зная какво да кажа — едва чуто промълви Стефани.
— Човек не може да предложи добър коментар на подобна история, нали?
— Не.
— М-м да, бия всички с една дължина в дисциплината „драматично минало“.
Известно време помълчаха. На покрива подухваше хладен ветрец въпреки топлата нощ, но на Стефани това не й пречеше.
— И какво става сега? — попита тя.
— Старейшините тръгват на война. Ще открият, че замъкът е празен — Серпин няма да остане там след тази случка — и след това ще го търсят. Също така ще издирят старите му съюзници, за да им попречат да се организират.
— А какво ще правим ние?
— Ще намерим Скиптъра преди Серпин.
— А къде е ключът?
— Гордън го е скрил. Умник беше чичо ти. Със сигурност е смятал, че никой не бива да открие Скиптъра, но е скрил ключа там, където ако наистина ни е нужен, ако ситуацията е наистина безнадеждна, можем да го открием съвсем лесно.
— И къде е?
— Онзи съвет, който ми беше дал в завещанието си, помниш ли какъв беше?
— Беше казал, че наближава буря.
— И също така, че понякога ключът към безопасността е скрит от нас, а понякога е право пред очите ни.
— Говорил е за ключа? Че е право пред очите ни?
— Той наистина беше, когато тези думи бяха прочетени за пръв път от г-н Феджуик.
— У него ли е ключът тогава?
— Не, не е у него. Той го даде като част от завещанието.
Стефани се замисли, опитвайки се да си припомни сцената в офиса на адвоката, след това ключалката в мазето, не по-голяма от дланта на Скълдъгъри. И се досети.
— Не може да е брошката…
— Брошката е.
— Гордън е дал ключа, ключа към най-могъщото оръжие в света на Фъргус и Берилия?! Но защо?!?
— Би ли се сетила да го търсиш там?
Тя обмисли вероятността и се усмихна.
— Оставил им е най-ценната си вещ, а те нямат представа.
— Всъщност е доста забавно.
— Забавно си е.
— Значи сега трябва само да го вземем.
Стефани кимна решително, но кимването й бързо се превърна в също толкова решително клатене на глава.
— Не, няма да ходя при тях!
— Ще ти се наложи!
— Не, няма да ми се наложи!
— Просто едно посещение…
— Не можеш ли да се вмъкнеш в дома им? Успя да влезеш в Хранилището!
— Това беше различно.
— Да, имаше аларми и вампири — сега ще е толкова по-лесно!
— Понякога крайните мерки не са нужни.
— Тук са много нужни!
— Валкирия…
— Не можеш да ме накараш!