— Нямаме избор.
— Но аз никога не им ходя на гости! Ще заподозрат нещо.
— Детективската работа не е само изтезания, убийства и чудовища. Понякога става истински неприятна.
— Ама аз не ги харесвам! — измрънка Стефани.
— Съдбата на света може би зависи от това дали ще намериш сили да посетиш роднините си.
Тя го стрелна с ъгълчето на очите си.
— Може би зависи?
— Валкирия…
— Добре де, ще отида.
— Добро момиче.
Тя скръсти ръце и му обърна гръб.
— Мусиш ли ми се сега?
— Да! — Сопна се тя.
— О кей.
19.
Експериментът
Секачът лежеше привързан към масата. През прозрачни гумени тръбички, пробили кожата му, от него се оттичаха телесни течности и пълнеха безмълвната машина зад него. Ненужното се отстраняваше, заменено от течен мрак, смес от наука и магия. Лицето на Секача бе обикновено и безизразно. Бе спрял да се бори преди около час. Вече имаше ефект.
Серпин пристъпи в осветения кръг на помещението и очите на Секача трепнаха към него — изцъклени и безизразни като лицето му, без следа от яростта в тях, когато Кухите хора го довлякоха и свалиха шлема му. Скълдъгъри Плезънт се бе измъкнал, но на негово място Серпин получи нов пленник и знаеше точно какво ще прави с него.
Време беше. Серпин вдигна камата в ръката си, позволи на Секача да я види. Никаква реакция. Никаква предпазливост, никакъв страх, никакво възприятие. Този мъж, този войник, прекарал живота си в сляпо подчинение, щеше да премине прага на смъртта също толкова сляп. Колко жалко съществуване. Серпин стисна камата в двете си ръце, вдигна я над главата си и я заби в гърдите на мъжа. Той умря.
Серпин извади острието, избърса го и го остави настрана. Ако експериментът се окажеше успешен, нямаше да се мине без някои промени и подобрения. Секачът беше само началната фаза, все пак. Ако тя сработеше, щяха да са нужни малко по-фини настройки. Не би отнело много време. Не повече от час.
Серпин зачака до трупа на Секача. Складът тънеше в тишина. Не можеше да запази замъка, но се бе приготвил добре за подобен вариант. А и нямаше да е задълго. След броени дни враговете му щяха да са мъртви, никой нямаше да му се противопоставя и той щеше да разполага с всичко необходимо, да върне Безликите в света — подвиг, непостижим дори за стария му господар Меволент.
Серпин се намръщи. Светлината ли го заблуждаваше, или Секачът наистина помръдна? Погледна по-отблизо, търсейки признак на живот. Не, нямаше такъв. Нямаше пулс.
И тогава Секачът отвори очи.
20.
Семейното проклятие
Стефани се покатери през прозореца на спалнята си и намери отражението си на леглото в тъмното.
— Готова ли си да продължиш живота си? — попита я то.
Стефани, която силно се смущаваше да разговаря със самата себе си, кимна. Отражението се върна от другата страна на огледалото и зачака. Стефани докосна стъклото и спомените от деня у дома я заляха. Отражението пък се промени, вече носеше дрехите, които Стефани носеше сега. Накрая се превърна в най-обикновен огледален образ.
Стефани се събуди на заранта, недоволна от задачата си за деня. Навлякла редовните си дънки и тениска, тя се изкуши отново да повика отражението си, но се спря. От него я побиваха тръпки.
Съзнавайки, че не може повече да отлага, тя е мъка извървя пътя до къщата на леля си и почука на вратата. Слънцето грееше, птичките пееха и Стефани разтегли устни в насилена усмивка, която не бе върната от братовчедка й Кристъл, която отвори вратата.
— Какво искаш? — подозрително попита русото момиче.
— Ами, реших да се отбия — весело отвърна Стефани. — Да ви видя как сте.
— Добре сме! Имаме си тъпа кола и тъпа лодка. А твоята къща как е?
— Кристъл, зная, че сигурно всички ви е яд за цялата работа с наследството, но и аз не знам защо получих толкова много.
— Защото му се подмазваше — презрително отбеляза Кристъл. — Ако знаехме, че само трябва да му се усмихваме и да си говорим с него, и ние щяхме да го правим.
— Но аз не знаех…
— Не игра честно.
— Глупости!
— Имаше нечестно преимущество.
— Как така? Откъде да знам, че ще умре?
— Знаеше пък. Знаеше, че рано или късно ще се случи, но му влезе под кожата толкова отрано, че ние нямахме шанс.