— Ти дори харесваше ли го?
Отново подигравателна гримаса.
— Не е нужно да харесваш някого, за да изкопчиш нещо от него.
Стефани устоя достатъчно дълго на изкушението да халоса кривата физиономия на Кристъл, и скоро майка й също се появи на прага. Очите й се окръглиха от изненада, когато видя Стефани.
— Стефани, какво правиш тук?
— Решила да се отбие — каза Кристъл. — Да ни била видела как сме.
— О, много мило от твоя страна, скъпа.
Кристъл използва момента да се скрие, без да каже довиждане. Стефани се концентрира върху Берилия.
— Лельо, не носиш ли брошката, която Гордън ти остави?
— Онази ужасия? Не, и едва ли някога ще си я сложа. За бога, та тя дори не блести. Всеки знае, че нещо е евтино, ако не блести.
— Жалко. Откъдето стоях в онази стая, изглеждаше хубава. Би отивала чудесно на една от жилетките ти…
— Видяхме те вчера — прекъсна я Берилия.
— Моля?
— В някаква кошмарна жълта кола, заедно с онзи страховит Скълдъгъри Плезънт.
Паниката веднага се разпърха в стомаха на Стефани, но тя успя да имитира объркан смях.
— Мисля, че нещо бъркаш. Вчера цял ден си бях вкъщи.
— Глупости! Подмина ни ей толкова отблизо. Ясно те видяхме. И него видяхме, целия омотан като миналия път.
— Ми не, не съм била аз.
Берилия я дари с благочестива усмивка.
— Лъжата е грях, нали знаеш?
— Чувала съм нещо такова…
— Фъргус! — викна Берилия и след малко съпругът й се подаде от хола. Прекарваше дните си у дома, след като бе претърпял „опасно падане“ на работното място. В момента съдеше работодателите си, твърдейки, че нехайството им е предизвикало почти фаталните му контузии. Сега не изглеждаше особено фатално контузен.
— Фъргус, Стефани тук твърди, че не се е возила в една кола с онзи ужасен г-н Плезънт.
— Лъжци ли ни нарича? — начумери се чичо й.
— Не, не — каза Стефани и опита да се позасмее. — Просто трябва да е бил някой друг.
— Стефани, — порица я Берилия — хайде да не си играем. Знаем, че беше ти. Толкова е тъжно човек да наблюдава отстрани как едно прекрасно, невинно дете като теб се влачи в подобна компания.
— Подобна компания?
— Хахавелници — презрително изплю Фъргус. — И преди съм виждал такива като тях. Гордън се беше обградил с такива, хора… с тайни.
— И защо си крие лицето? — почуди се Берилия. — Да не е деформиран?
— Няма как да зная. — Ставаше все по-трудно да поддържа равен тон.
— Не може да имаш вяра на такива — продължи Фъргус. — Цял живот съм бил около тях, гледал съм как идват и си отиват. Никога не съм искал да имам нищо общо с подобни типове. Никога не знаеш с кого точно си имаш работа в тия техни мерзки заниманийца.
— На мен ми се стори нормален — намеси се Стефани колкото е възможно по-безгрижно. — Всъщност ми направи доста добро впечатление.
— Не очаквам да разбереш. Та ти си само дете — тъжно поклати глава Берилия.
— Дори не сте говорили с него — настръхна Стефани.
— Възрастните нямат нужда да разговарят с други възрастни, за да знаят, че не струват. Един поглед стига.
— Значи всеки различен от вас не струва?
— Всеки различен от нас ли, скъпа?
— Родителите ми винаги са ми казвали да не съдя за хората по вида им.
— Е, какво да се прави — превзето се изпъчи Берилия. — Ако могат да си позволят да живеят в невежество, това си е техен проблем.
— Родителите ми не са невежи!
— Не съм казала това, скъпа. Казах само, че живеят в невежество.
Стефани вече не издържаше на разговора.
— Трябва да пишкам — заяви тя внезапно.
Берилия примигна неразбиращо.
— Да пишкам. Трябва да пишкам! Може ли да използвам банята ви?
— Ами… предполагам…
— Мерси!
Стефани мина между тях и изтича до втория етаж. Влезе в банята и когато се увери, че Берилия няма да я последва, се промъкна в спалнята на леля си и чичо си и отвори кутията за бижута. Бе огромна и всяко от отделенията й преливаше от блещукащи, лъщящи и искрящи евтинии. Намери брошката в едно миниатюрно чекмедженце в основата на кутията, което тя споделяше със самотна обица и чифт пинсети. Прибра я, затвори кутията, шумно пусна водата в банята и слезе на бегом по стълбите.
Стефани благодари учтиво и Берилия отвори уста да продължи разговора, но момичето вече бе прекосило половината алея от къщата към улицата.