— Ще го спрем! — извика тя.
— Направете каквото трябва. — Г-н Блис не се обърна. Качи се в колата и без да я погледне, тръгна по прашния път към града. Когато облакът прах се слегна, тя слезе по тясната пътека до скалите.
Моля те бъди добре, моля те бъди добре, моля те бъди добре.
Долу тя започна да търси по скалите, ужасена, че може да го намери на парчета. Него го нямаше там и тя затърси с поглед из водата, точно навреме за да види главата му, подаваща се над повърхността.
— Скълдъгъри? — Заля я вълна на облекчение. — Добре ли си?
Той не й отвърна веднага. Вместо това продължи да се подава над водата, докато накрая не бе стъпил на вълните. Тръгна към нея.
— Добре съм! — Отвърна той рязко. Стефани се бе нагледала на всякакви странности през последните няколко дни, тъй че малко неща вече можеха да я учудят. Скълдъгъри, ходещ по водата, обаче определено й направи впечатление. Той се носеше по вълните, но пазеше перфектно равновесие и когато пристъпи от водата на пътеката, от костюма му се вдигна пара, която се върна в морето. Дрехите му не бяха повредени от падането.
— Значи затова Серпин не изпрати никой срещу нас — кисело рече детективът. Остави ни да избягаме, за да му намерим ключа, а вътрешният му човек ни го отне. Това просто… просто не е честно.
— Познаваш ли някого, който не би те предал? — Двамата се заизкачваха.
— Тихо сега!
— А, да, и мерси, че ми спомена, че г-н Блис и Чайна са брат и сестра, между другото.
— Моля!
— Ако знаех това, щях да те предупредя да не му вярваш.
— Признавам, че предателството на Чайна не ме изненада, но г-н Блис… Той никога не върши нищо, без да го обмисли внимателно.
— Май е решил, че Серпин е печелившата страна.
— Може би.
— И какво ще правим сега? Не можем да позволим на Серпин да намери Скиптъра.
— Ти какво предлагаш?
— Предлагам да си взема работната униформа, да извадя отражението си от огледалото, да го последваме в пещерите и да му измъкнем Скиптъра под носа.
— Много добър план. Хайде тогава!
Когато пристигнаха, намериха сребристата кола на Серпин паркирана навън, а входната врата — отново на земята. Скълдъгъри я поведе през къщата, стиснал револвера си. Цялата в черно, Стефани го следваше като сянка. Набързо огледаха първия етаж, преди да слязат в избата.
Ключът стоеше в ключалката, а вратата бе отворена. Част от пода също липсваше, където каменно стълбище се виеше надолу в земята. Стъпало по стъпало, потъваха все по-дълбоко в сумрака. Няколко минути се придвижваха в почти пълен мрак и накрая стигнаха дъното, като последваха тесен тунел, водещ напред. Тук имаше светлина — десетки малки дупчици, издълбани в стените, разположени така, че да насочват слънчевата светлина отгоре.
Излязоха в пещера, от която започваха две разклонения.
— Накъде сега? — попита Стефани.
Скълдъгъри изпъна ръка и разтвори длан. След малко кимна към северното разклонение.
— Въздуха ли разчиташ?
— По-скоро въздушните течения.
— След тях ли ще вървим?
Скълдъгъри помисли.
— Те също нямат представа от точното местонахождение на Скиптъра. Избрали са този път, просто защото отнякъде трябва да започнат.
— Значи трябва да поемем по другия път и да се надяваме да го открием първи?
— Ако го открием без Серпин да узнае, че сме слезли тук, можем да запечатаме тунела зад себе си и да го приклещим, докато дойдат Старейшините.
— Тогава защо седим като истукани?
Завиха наляво, бързи и безшумни. Системата от пещери се оказа огромна, но Скълдъгъри успокои Стефани, че може да намери обратния път без проблем. Тук-там точиците слънчева светлина се сливаха в по-плътни лъчи, отразяваха се от скалите и пробиваха мрака. Стените бяха обрасли със странни растения и плесени, които Скълдъгъри избягваше внимателно. Дори плесента на това място криеше опасности.
След десет минути вървене, Стефани забеляза движение пред тях. Тя побутна Скълдъгъри и посочи натам. Двамата се изтеглиха в сенките.
Нещото, което се изпречи пред тях, беше толкова ужасно, че чак беше величествено. Високо много над два метра, с широк гръден кош и дълги ръце с гротескно издути мускули на предмишниците. Дланите му можеха да скрият чиния, а ноктите му изглеждаха така, сякаш могат да минат и през камък. Имаше кучеподобна муцуна, приличаше малко на доберман, а от основата на черепа му до раменете се спускаше мръсна грива.