Маги Форд бе права. Беше още една от снимките му от Руанда — църква, чийто под бе осеян с трупове на заклани жени и деца, а слънчевите лъчи струяха през счупения прозорец. Джулия я погледна само веднъж и това й стигаше. Дори не можеше да понесе да прочете статията. Един милион човека, убити за един месец. Някакъв телевизионен водещ, очевидно целящ да покаже, че може да си служи с калкулатор, каза, че това значело двадесет и пет убити в минута, почти хиляда и петстотин убити всеки час от денонощието. Докато войските на ООН стояха безпомощни и наблюдаваха, облечени в костюми мъже дискутираха във Вашингтон тънкостите в тълкованието дали тези убийства представляват геноцид.
Джулия и Ед не бяха виждали или говорили с майката на Конър от предното лято и сега се зарадваха да чуят дрезгавия й глас. Поговориха за Конър и се оплакаха един другиму колко е безнадеждно човек да се свърже с него. После Джулия осъзна, че няма представа дали жената знае за бебето и по-специално за ролята на сина й в цялата ситуация.
— Е, кажи ми, скъпа, как вървят нещата? В шестия месец ли си?
— Вече съм в седмия. Добре съм, благодаря, откакто спрях да повръщам постоянно.
— Да, това е много гадно, спомням си. Аз постоянно повръщах с Конър.
Последва кратка пауза. Многозначителна. Джулия се зачуди какво да каже.
— Трябваше да ти се обадя или да ти пиша — продължи Маги Форд. — Но май не знаех дали се предполага, че знам.
Все още не бе изрекла достатъчно, за да стане ясно дали е запозната с цялата история.
— Значи Конър ти е казал?
— Разбира се. Да ти призная честно, аз бях против.
— О!
— Да. По дяволите, току-що станах на петдесет, още съм млада за баба. Как ще се отрази това на имиджа ми?
Джулия се засмя облекчено.
— Скъпа, наистина се радвам за теб.
— Благодаря.
— Моля. А сега върви да си купиш списанието.
Водата във ваната започваше да изстива и бебето бе завършило гимнастиката си или просто се бе отегчило. Ръцете на Ед също. Промъкваха се към гърдите на Джулия, които вече бяха огромни. Ед смяташе, че са станали такива само за да може той да си играе с тях. Джулия плесна ръката му.
— Хей, я стига. Ще закъснея за работа.
19.
Товарните самолети пристигаха през целия ден и цялата нощ, снишаваха се от облака като огромни отмъстителни птици и прелитаха над езерото, преди да кацнат на черния бряг, където бяха потърсили убежище милион изгубени души. Нощем се виждаха светлините им, когато се насочваха към пистата, чуваше се грохотът на двигателите им, а от време на време облаците се разделяха и човек можеше да зърне огромния вулканичен конус на Ниарагонго, висок повече от три хиляди метра, тътнещ и искрящ в червени изпарения, сякаш се подготвяше за деня на Страшния съд.
Самолетите донасяха храна за живите и негасена вар за мъртвите. За стотиците хиляди, които крееха между живота и смъртта, докарваха дрехи, лекарства, одеяла, палатки и камиони, предизвиквайки хаос между хората, които ги разпределяха. Самолетите водеха лекари, сестри, помощници и хиляди други безименни служители от стотици различни агенции. И другаде съществуваше хаос — в ордата на медиите, които бързаха и си пробиваха път с лакти, за да пренесат после думите и образите до другия край на света, до закърнялата съвест на хората, които гледаха, потресени.
Конър също беше потресен. Както и почти всички, които бе срещнал в Гома — лекари, помощници, журналисти. Милионите хутуси, събрани в тази огромна равнина от черна лава, бяха бежанци. Самата дума предизвикваше съжаление и повечето несъмнено го заслужаваха. Нещастието бе изписано на лицата им, докато чакаха на опашките за храна или клечаха край зловонните огньове и гледаха как децата им умират от холера. Но сред тях имаше и такива — колко точно, никой не знаеше, — които не заслужаваха съжаление, защото самите те не бяха проявили такова. Това бяха хората, пренесли геноцида през границата на Руанда.
Всички знаеха, че и те са тук. Конър снимаше купчините мачете и боздугани, конфискувани на входните пунктове, и знаеше, че те са малка част от онова, което бе внесено. Собствениците им не се опитваха да ги скрият, дори парадираха с оръжията си, за да се доберат до най-хубавите неща, които се раздаваха. И точно затова Конър се надяваше да има шанс, макар и съвсем малък, някъде сред тях да намери кмета на Бизенге.
Беше прекарал по-голямата част от седмицата в търсене. Държеше снимката на Кабуги от вестника в горния джоб на елека си, пъхната в найлон, и я показваше на хората навсякъде, където ходеше. Всички я поглеждаха, клатеха глави и му я връщаха. Дори името на града не предизвикваше никаква асоциация.