В очите на някои, които питаше, забелязваше, че се чудят що за глупак би предприел подобно търсене, и често сам си мислеше същото. Защо престъпленията на този човек бяха по-ужасни от стореното от другите убийци? Дали защото той имаше име и физиономия и защото Конър бе видял безименните лица на жертвите му и ги бе снимал? Пък и какво щеше да прави, ако го откриеше?
Не знаеше. Но бе започнал да го издирва и щеше да търси докрай. Имаше общо шест лагера и той бе обходил всички, освен един. Сега вървеше към последния.
Беше късен следобед и откъм езерото духаше топъл и влажен бриз, който разсейваше пушека от лагерните огньове и на моменти прогонваше зловонието от въздуха. Конър вървеше по черната пътека от лава, която се виеше през лагерите. Чу шума на двигател зад себе си и се дръпна встрани. Оказа се бял «Ланд Крузър», един от многото, докарани, за да се придвижват с тях медиците между лагерите. Очакваше колата да го подмине, но тя спря до него и шофьорът — млад рус мъж с брада, му предложи да го закара. Конър благодари и се качи отзад.
Отпред седеше млада жена, която се обърна назад, за да поговори с него. Беше холандка, а мъжът — норвежец. И двамата бяха парамедици* и работеха за една агенция от Стокхолм.
[* Лице, оказващо първа медицинска помощ. — Б. пр.]
Попитаха го за кого работи и къде отива и Конър им разказа, че работи за себе си и че търси бежанци от селище, наречено Бизенге. Името не им говореше нищо, нито пък това на Кабуги. Той им показа снимката, но никой от двамата не го разпозна.
Жената, чието име бе Марике, тъкмо посегна да му върне снимката, когато се намръщи и я погледна отново. Посочи момичето, на което Кабуги връчваше наградата.
— Видях това момиче тази сутрин.
— Сигурна ли сте?
— Да. Помня, че си помислих, че е голяма красавица. Обясни, че правела инжекции на тълпа деца в един от другите лагери — този, който Конър току-що бе обходил — и момичето било там. Мъжът попита Конър защо търси Кабуги и той им обясни. Марике предложи на Конър да изчака половин час, докато разтоварят доставките, за да го върнат до мястото, където тя бе видяла момичето.
Наложи се да ги чака доста по-дълго и докато се върнат до лагера, където Марике бе видяла момичето, вече се стъмваше. Спряха до една от полевите кухни и отидоха до импровизирания заслон от щайги, покрити с найлон. Там бе щабът на лидерите на бежанците от този лагер. Конър бе идвал тук преди два дни и си спомни ледените погледи на младите мъже, когато ги попита за Кабуги. Никой от тях не говореше английски и тъй като Конър не говореше френски, срещата им продължи съвсем кратко.
Лицата, които видя, като влязоха сега, бяха различни и по-малко враждебни. Марике ги поздрави весело на френски и те й отвърнаха почти дружелюбно. Изглежда, я познаха. Конър не разбираше какво казва тя, но я чу да споменава името на града. Мъжът, който се държеше като лидер на групата, размаха ръка, докато й отговаряше. Марике преведе на Конър:
— Той обяснява, че хората от Бизенге са си устроили лагер на петстотин метра оттук.
— Може ли да ни заведе там?
Тя го попита и мъжът сви рамене и кимна.
Последваха го през лабиринта от обвити в пушек пътеки, покрай набързо покрити трупове, чакащи да бъдат вдигнати, и голи деца, ровещи в мръсотията за храна. Конър бе снимал подобни сцени цяла седмица и те несъмнено вече започваха да омръзват на останалия свят. Най-после стигнаха до голяма палатка от бледосин найлон и мъжът им каза, че тук ще намерят водачите на бежанците от Бизенге, след което ги остави сами. Конър извади светкавицата от чантата си и я закрепи за един от никоните, които висяха на врата му.
Вътре не се виждаше никой. Върху масата, направена от щайги, бяха поставени газена лампа и купчина хартии, затиснати с камъни, една купа, използвана явно за пепелник, на ръба, на която имаше недопушена цигара. Навсякъде бяха нахвърляни щайги, чанти, кашони, повечето от които не изглеждаха отворени. В дъното на палатката имаше нещо като завеса от найлон и зад нея се чуваха смях, гласове и странно метално стържене.
Марике извика, но никой не се появи, така че Конър отиде до завесата и я дръпна. И се озова лице в лице с Емануел Кабуги.
Той стоеше в нещо като тесен вътрешен двор, който бе ограден с щайги и осветен от друга газена лампа. Изглеждаше, сякаш току-що е напуснал игрището за голф. Беше с идеално изгладен панталон и снежнобяла спортна риза с логото на «Ла Кост» и бе по-висок и внушителен, отколкото на снимката.
Виждаха се още четирима мъже, всичките по-млади и по-зле облечени, които седяха или стояха прави около него, и две жени — млади и красиви. Един от мъжете точеше мачете и се смееше с едната жена, но когато зърна Конър, спря и изведнъж се възцари мълчание. Всички впериха погледи в него и апаратите му. Неочаквано Кабуги се усмихна и каза нещо на френски, но щом Конър се обърна към Марике да му преведе, Кабуги отново заговори, този път на английски: