— О, боже — промълви тя. — Много съжалявам.
Ед се пресегна, намери ръката й и я стисна, като продължи да се смее.
— Много, много съжалявам, не исках…
— Мария, няма нищо. Наистина.
— Понякога съм такава глупачка.
— Не си глупачка. Ти си красива. И аз те обичам.
Той се наведе към нея и я целуна. Усети, че тя се разплака, така че я прегърна и я притисна силно към себе си.
— Хайде, стига. Мария, няма нищо. Пък и аз съм сигурен, че Ейми прилича много на Джулия. Има същото плоско коремче.
Всички се засмяха. Усети облекчението им.
— Много се радвам, че не прилича на този грозен кучи син, на чието коляно седи в момента.
— Внимавай, млади момко — обади се майката на Конър. — Чий син спомена?
— Извинявай, Маги. Имах предвид грозен син на най-прекрасната жена, която сме виждали.
— Така може.
Всички се засмяха отново и след известно време разговорът се съживи. После Ейми се разплака и Конър я подаде на Джулия, в чиито ръце, както винаги, тя веднага се успокои. След още две чаши вино (и трета, разсипана на масата) Ед престана да изпитва самосъжаление, въпреки че смътно осъзнаваше, че настроението вече не е същото.
Следващото, което помнеше, бе, че Джулия го съблече и го настани в леглото. Тя намести възглавницата му, наведе се над него, прекрасните й гърди докоснаха лицето му и той се опита да ги целуне, но бе прекалено уморен и пиян, за да направи нещо повече. И последното, което помнеше, бе, че тя го целуна по челото, пожела му лека нощ и му каза, че го обича.
Конър не знаеше от колко време стои буден, но със сигурност бе от часове. Никога не гледаше часовника си, когато не можеше да заспи, защото така положението се влошаваше още повече. Накрая започваш да броиш минутите, после часовете и преди да си се усетил, цялата нощ е минала, без да мигнеш. Допреди две-три години никога не бе страдал от безсъние. Когато хората споделяха, че не могат да спят, той смяташе, че преувеличават и че всъщност искат да кажат, че не могат да заспят веднага или да спят толкова дълго. Сега вече знаеше. Рядко лежеше буден по цяла нощ, но и рядко спеше по цяла нощ.
След като всички други си тръгнаха, той помогна на Джулия да вдигне Ед от стола му, където бе заспал, и да го занесе до леглото. После прибраха и разчистиха в кухнята, а Линда седеше, подпряла се на кухненския плот, пушеше и се стараеше да ги забавлява. Но бяха изморени и скоро всеки се прибра в стаята си.
Преди известно време чу Ейми да плаче, но сега къщата отново бе тиха и той лежеше по гръб, сплел пръсти под главата си, и гледаше как пердетата започват да изсветляват, защото луната постепенно се показваше иззад ъгъла на къщата. Усещаше някаква тъпа неспокойна болка в гърдите си, която се бе появила, откакто си легна. Опита се да я прогони и да не мисли за нея или за това какво я причинява, но болката бе като болен зъб, който не ти остава избор, освен да се съсредоточиш в него.
Превърташе отново целия уикенд в главата си и още не можеше да разбере защо такъв щастлив повод го принуждаваше да се чувства толкова тъжен. Вероятно не искаше да разбере, защото отговорът можеше да го накара да се почувства още по-зле. Какъвто и да бе той, Конър знаеше, че нещо се е променило между тях тримата и че нещата никога няма да са същите.
Усещаше това най-силно в държането на Ед. Не бяха си поговорили както преди през целия уикенд и когато най-после успяха да разменят няколко думи, имаше някаква скованост в поведението им. Причината, разбира се, беше Ейми. Преди да пристигне, Конър се бе опитал да се подготви за момента, в който за първи път ще я зърне. Но по никакъв начин не бе предвидил как ще му подейства тя. Собствената му плът и кръв, събрана с тази на Джулия, живееше, дишаше и гукаше насреща му в креватчето. И мисълта, която го връхлетя там и в този момент, бе като експлозия на бомба: че нито детето, нито майката щяха някога да бъдат негови. Той се запита как бе могъл да постъпи толкова глупаво, като даде съгласието си. И в същото време, като виждаше детето, как би могъл да не го направи? Как би могъл да пожелае това красиво същество да не се бе родило?
До тази вечер Конър я бе държал само два пъти, и то за кратко. Но и в двата случая забеляза, че Ед става неспокоен. Така че когато той му подаде Ейми след вечерята, Конър се изненада. Изглеждаше почти като предизвикателство; сякаш Ед искаше всички други да си помислят колко открито и непринудено приема връзката между Конър и Ейми, но че самият Конър трябва да внимава да не прекрачва границата. Когато го перна по главата, може би нямаше желание да го удари толкова силно. Вероятно е трудно да прецениш движенията си, когато не виждаш. Но дори и да беше така, Конър бе почти убеден, че зад шегата се крие някакво предупреждение.