Каза си, че би трябвало да очаква това, че е невъзможно нещата да не са малко неловки отначало. Беше трудно и за тримата. Самият Конър трудно се ориентираше в мислите си. Бебето събуди странни чувства у него и като виждаше Ейми в ръцете на Джулия, те ставаха още по-странни. Джулия изглеждаше по-красива от всякога. Излъчваше някаква нова пълнота или зрелост. Косата й все още бе къса, а кожата — златиста и искряща.
Вчера вечерта Конър нахълта в дневната и откри Джулия там, седнала с една разголена гърда да кърми Ейми. Едва не припадна от тази гледка. Джулия му се усмихна и изобщо не се смути, просто го поздрави, а той й отвърна, като се опита да изглежда невъзмутим и се престори, че си търси чаша. Отиде в кухнята, взе една чаша и бързо излезе.
Дори докато държеше бебето на коленете си на верандата, той се опитваше да се убеди, че Ейми изобщо не е негова, че тя е на Ед и Джулия и че приносът му не е нищо повече от услуга, че гените, които й бе дал, не бяха по-важни от подаръците, които бе донесъл от Африка — огърлици за Джулия и Ейми и барабан за Ед.
Но трябваше да приеме възможността, че всичко това е ужасна грешка. Може би изобщо не трябваше да се съгласява — дори и това да бе помрачило приятелството им завинаги. Но когато се улови къде го отвеждат мислите му, погледна Ейми и цялото щастие, което я заобикаляше, и се наруга наум, че е егоист. Как бе могъл да помисли, че създаването на Ейми е нещо друго, освен чудо. Несъмнено нещата щяха да се уталожат и да станат нормални. Всичко щеше да бъде наред. Всичко щеше да бъде чудесно.
Наруши правилото си и погледна часовника. Беше три часът и той бе съвсем буден. Стана от леглото, отиде до прозореца и надзърна между завесите. Стаята гледаше към овощната градина. На лунната светлина листата на дърветата и тревата под тях бяха като от сребро. Защо да не излезе навън да подиша малко въздух? Навлече дънките и тениската си и тихо отвори вратата на стаята си. Чу Ед да хърка откъм отсрещната страна на площадката, иначе навсякъде бе тихо. Тръгна бос към стълбата.
Видя я, когато минаваше през дневната. Тя седеше на стъпалата на верандата и пушеше цигара. Беше с бяла нощница и гледаше настрани, към реката. Пушекът се извиваше над главата й и се очертаваше на лунната светлина. Тя го чу и се обърна, когато той излезе на верандата.
— Страхотен късмет — каза Джулия почти шепнешком. — Първата ми цигара от десет години и ме хващат.
— Не се безпокой. Няма да те издам.
— Откраднах една от цигарите на Линда.
— Значи не само пушиш, но и крадеш.
— Има отвратителен вкус. Смешното е, че винаги повече ми е харесвала идеята, отколкото пушенето. Ти пушил ли си някога?
— Така и не се научих.
Тя загаси цигарата на стъпалото. Попита я може ли да седне при нея и тя кимна, така че той седна на стъпалото.
— Ейми ли те събуди? — попита го.
— Не.
— Нямам търпение да започне да спи по цяла нощ. Не съм създадена за този режим с три ставания на нощ. По цял ден ходя като зомби.
— Изглеждаш много добре.
— Де да беше истина. Чувствам се дебела и скапана.
Искаше да й признае колко прекрасна изглежда дори и в този момент, но не се осмели и двамата седяха известно време мълчаливо, загледани в нощта, край орела на тотемния стълб, който правеше същото като тях.
— Съжалявам за Ед — каза тя.
— Просто пийна повече.
— Не. Знаеш за какво ти говоря. Мисля, че му е малко по-трудно, отколкото очакваше.
— Ами с толкова хора в къщата и всички…
— Конър, знаеш какво се опитвам да ти кажа. За пръв път си край Ейми и… нали разбираш.
Той разбираше, но не знаеше какво да отвърне.
— Тя е красива — каза простичко.
— Разбира се.
— И Ед се държи чудесно с нея. Страхотен баща е.
— Да. Невероятен е.
Пак се умълчаха. Джулия се взираше в босите си крака.
— О, боже — въздъхна тя. Изведнъж се изправи и протегна ръце нагоре. — Ще се разходиш ли край реката с мен?
— Разбира се.
Тръгнаха един до друг през студената мокра трева, край въженцето, ограждащо пътеката към брега. Когато пътеката се стесни, Джулия мина пред Конър. Той я следваше и гледаше как раменете й тъмнеят над осветената от луната белота на нощницата й, през която се очертаваше фигурата й. Сега имаше дървена пейка на мястото, където Ед и Конър бяха лежали и говорили преди година, и Джулия седна на единия й край, той — на другия, и дълго време и двамата не продумаха.