— Е, как те кара да се чувстваш? — попита тя тихо.
— Ейми ли?
— Да.
Какво можеше да й каже? Че тя почти разбиваше сърцето му? Че на моменти му се искаше никога да не бе виждал Джулия, защото само така щеше да бъде отново цял човек, а не празната сянка, тялото, очертано с тебешир на асфалта.
— Няма нищо — избърза тя. — Не е нужно да го казваш, ако не искаш.
— Много съм щастлив за двама ви.
Джулия дълго го гледа.
— Но?
— Без «но». Това е.
— Конър, ти си ужасен лъжец.
Той се усмихна. Тя продължаваше да го гледа втренчено и той известно време издържа на погледа й, но после извърна глава.
— Мислех си за първия път, когато се видяхме — каза Джулия. — Помниш ли? Когато дойде да ни посрещнеш на летището?
— Помня.
— Странно е, но сякаш не се запознавах с теб. По-скоро се чувствах, сякаш те разпознах. Сякаш вече се познавахме.
— И аз изпитах същото.
— Нали знаеш как хората казват, че някои неща е писано да станат? Майка ти например. Винаги казва за едно или друго нещо, че е писано. Сякаш звездите са го предначертали или нещо подобно. Ти вярваш ли в това?
— Не знам. Никога не съм вярвал. Но сега си мисля, че може и да е така.
— А при мен е точно обратното. По-рано мислех, че всичко е предначертано. Вече не го вярвам. — Замълча и погледна към реката. — Помня как Скай веднъж каза, че всички важни неща в живота стават случайно. Аз възразих, че не е така, че според мен животът е предопределен и написан и просто ни се разкрива постепенно. Но вече не мисля така.
— Мислиш, че е била права.
— Не, мисля, че има случайности и че трябва да правим своя избор много пъти.
Конър не отвърна нищо.
— А ти смяташ, че се случва каквото ни е писано?
— Не, мисля, че си права. Човек взема своите решения. Ала понякога важните решения не зависят от нас.
— Е, ти със сигурност взе някои много важни решения напоследък. Виж Ейми. Виж новата си кариера. Да ходиш по всички тези опасни места, да рискуваш живота си. Какви по-важни решения от тези?
Той се засмя.
— Какво? Какво ти е толкова смешно?
— О, не знам.
— Хайде, кажи ми.
— Просто аз не ги възприемам по този начин. Правя каквото правя, защото някой друг е взел важното решение.
Тя се намръщи.
— Какво решение? Кой?
Той се усмихна, поклати глава и извърна поглед. Вече бе казал твърде много.
— Хайде, Конър. Не можеш да оставиш нещата така. Кажи ми. Кой?
Погледна я. Тя му се мръщеше, искаше той да се доизкаже. И може би защото вече знаеше в сърцето си, че я вижда за последен път, продължи.
— Ти — каза просто. — Ти избра Ед.
Джулия се взира в него известно време и дори и в сенките той видя как лицето й бавно се изпълни с тъга, когато тя осъзна чутото.
— О, Конър — прошепна. — Нямах никаква представа.
— Би трябвало.
— Никога, нито за миг.
— Значи съм по-добър лъжец, отколкото сме мислели.
— О, Конър.
Той се усмихна тъжно и я изчака да продължи, защото ако тя изпитваше нещо подобно към него, сега бе моментът да го признае. Но тя не каза нищо, просто седеше и го гледаше и клатеше глава.
— Обичам те от първия миг, в който те видях — продължи той.
— Недей. Не казвай нищо повече.
— Съжалявам. Не трябваше да ти го казвам. Обещавам, че никога повече няма да го изрека. Но това е истината. По дяволите, аз съм късметлия! Аз съм част от Ейми, а тя е част от теб. Каквото и да се случи с мен, тя ще те има завинаги.
Джулия го гледаше измъчено, вдигна ръце и притисна пръсти към слепоочията си и той видя, че устните й треперят.
— О, Конър. О, боже!
Джулия затвори очи и заплака. Звукът бе толкова дълбок и разтърсващ, сякаш идваше не от нея, а от някакъв тъмен пъкъл на отдавна забравените скърби. С плътно затворени очи, тя разтвори ръце и той се приближи към нея, прегърна я и я притисна към гърдите си. Усещаше как сълзите й се стичат по гърдите му и осъзна, че и неговите сълзи потичат по страните му. Тя вдигна глава и го целуна и каза, че също го обича, че винаги го е обичала, и го целуна отново, целуна и сълзите му, а Конър целуна нейните сълзи.
Колко дълго останаха така — той не знаеше. Единственото, което знаеше, бе, че тези няколко скъпоценни мига бяха единствените, които някога щеше да има с нея, и че трябва да ги изживее и да ги почувства с всяка частица от тялото си. И после да ги скъта в паметта си и да ги пази, докато е жив.
Част трета
21.
Ейми Костанс Тъли беше ангел. Дори имаше крила, които го доказваха. Едното от тях обаче изглеждаше доста килнато в момента, а и като цяло крилете не си отиваха никак с черната тениска на «Янкис», която кръстницата на Ейми й беше изпратила за рождения ден. В действителност цялото й поведение, докато стоеше на кухненската маса, цупеше се и подритваше с пети, не бе никак ангелско.