— Ейми, стой мирна, моля те — каза Джулия с уста, пълна с топлийки.
— Изглежда гадно!
— Не е вярно. Изглежда чудесно. Или ще изглежда така, ако застанеш неподвижна за момент, за да успея да го довърша.
— Няма да се появя с това.
— Нали ще си ангел! Ангелите изглеждат така. Скъпа, моля те! Не мърдай. Тук има топлийки и някоя от нас ще пострада.
— Не ми пука!
— На мен обаче ми пука.
Джулия се опитваше да набоде с топлийки подгъва на сребристата пола, срещу която Ейми си бе наумила да се бунтува. Като дъщеря на композитора и режисьора на училищното коледно представление, Ейми имаше възможността да си избере роля — поне сред поддържащите, защото по-големите звезди от четвърти и пети клас бяха получили главните роли. Преди шест седмици Ейми категорично заяви, че държи да бъде ангел. Не катерица, нито елф, нито главата на морското чудовище (макар че какво, по дяволите, правеше морското чудовище в представлението, Джулия все още не можеше да проумее). Ангел и нищо друго.
Разбира се, тъй като в училището учеха деца от различни културни традиции, религии и раси, това естествено не означаваше ангел от рода на тези, които пърхат над бебето Исус, какъвто самата Джулия бе принудена да играе като дете. Не, цялото представление бе необикновено, както обясни Ед на госпожа Лайтнър, когато се опитваше да я спечели за идеята още през есента. Идеята бе шоуто да е пантеистично: духовно празненство на природата и многобройните й чудеса.
Насаме пред Джулия той го описваше като чисто екологично анархистична пропаганда. Следователно ангелите бяха по-скоро отмъстителни и безцеремонни и въпреки че Ед все още се колебаеше дали да сложи в ръцете им узита, до края на шоуто те се отърваваха от няколко зли дървосекачи и един мазен търговец на петрол. И точно това най-вероятно лежеше в основата на недоволството на Ейми. По мнението на точно това седемгодишно момиче, което бе отракано като седемнайсетгодишно, костюмът му бе твърде сладникав.
— Какъв е проблемът? — обади се Ед. Той седеше пред пианото в съседната стая и опитваше да се концентрира върху някои промени във финала. — Не харесваш костюма си ли?
— Гаден е!
— Ейми! Не искам да използваш тази дума, ясно? — намеси се Джулия.
— Кевин Лукас я казва постоянно.
— Е, ти не си Кевин Лукас. Ед? Ще поговориш ли с нея?
— Кажи ми какво не ти харесва в костюма.
— Изглежда отвратително.
— Отвратително не е достатъчно точно. Обясни ми какво точно представлява.
— Ами много е тъп и… лигав.
— Лигав?
— Приличам на Барби — изсумтя тя.
Ейми никак не си падаше по кукли. Единствената Барби, която бе получила някога, бе обезглавена на минутата.
— Какъв цвят е полата? — попита Ед търпеливо.
— Цялата е бяла и сребриста и тъпа — тя я усука с пръсти, докато обясняваше, и се чу звук от разпорено.
— Добре, стига толкова! — заяви Джулия.
Извади топлийките от устата си и ги прибра в кутийката. После вдигна Ейми от масата и я пусна на пода, след което безцеремонно й свали крилата и полата.
— Мислех, че ще бъде по-тъмен — каза Ед тихо. — Нали разбираш, нещо металическо или подобно.
— Точно — добави саркастично Ейми.
Бе се скрила до Ед, обвила ръка около крака му.
— Точно такъв ще бъде. Казах й го вече десет пъти. Първо го правим да й става, а после го напръскваме със спрей. Разбрахте ли? Боже!
Ед вдигна ръце.
— Добре, добре. Извинявай.
— Не трябва да казваш «боже» — измърмори Ейми.
— Нима? Защо не? Кевин Лукас го казва постоянно.
Един час по-късно Ейми бе завита в леглото си и изглеждаше като истински ангел, и то щастлив. Бузите й грееха в розово след банята, а непокорните й руси къдрици бяха сресани, доколкото бе възможно. Цветът им очевидно бе наследен от Конър, но никой не проумяваше от кого бе наследила къдриците. Ед я дразнеше, че в предишния си живот е била четка за комини. Очите й бяха тъмнокафяви като на Джулия и кожата й бе със същия маслинен тен. В изцяло обективния поглед на майка си тя бе най-красивото дете, раждало се някога на тази планета. Но когато я питаха, както се случваше понякога, на кого от родителите си прилича Ейми по характер, Джулия отговаряше без никакво колебание, че дъщеря й притежава характера на Ед.
Тя бе необуздана, забавна и остроумна, понякога дори твърде много. Също като Ед, тя можеше да събори човек от сто метра разстояние с някоя остроумна забележка и понякога в училище това й създаваше неприятности, особено с по-непохватните й съученици, чиято единствена реакция на словесните й атаки бе да прибегнат до насилие.