На второ място беше музиката. Докато Джулия не можеше да изпее вярно и една нота, а Конър, доколкото си спомняха всички, никога не бе подсвирквал дори на коня си, Ейми бе родена с музикална дарба. Тя бе възприела навика на Ед да си пее, когато прави нещо, и щом се отпуснеше, гласът й бе изключителен. Още докато тя ходеше с памперси, Ед я държеше в скута си пред пианото и я учеше на разни песни. Сега Ейми вече свиреше на пиано така добре, както някои от учениците на Ед, с две-три години по-големи от нея.
По време на по-дългите пътувания с кола двамата побъркваха Джулия, защото пееха всяка песен, която се сетеха — от «Книга за джунглата» до «Вълшебникът от Оз», или още по-лошо — от старите любими мюзикли на Ед като «Целуни ме, Кейт» и «Оливър». Налагаше се Джулия, която седеше зад кормилото, да моли за пощада или за тапи за уши, докато накрая се принуждаваше да ги подкупва с обещания за щедри почерпки, само и само да спрат да пеят. Ед обичаше да се шегува, че някои от гените му някак са се промъкнали в Ейми. Ако не беше така, Ейми Тъли бе ходещо научно доказателство, ако не за триумфа на възпитанието над природата, то поне за огромното му значение.
Сега Джулия лежеше върху завивките до Ейми в малката й претъпкана стая. Шарените тапети с животински мотиви бяха почти покрити от рисунките на Ейми и семейните снимки, както и от нанизите мъниста, огърлиците и панделките, които висяха на щипки, както и Джулия държеше бижутата си. Имаше десетки малки стъклени и порцеланови животни и бурканчета, пълни с пера, събрани по брега на реката. Рафтовете бяха отрупани с книги, по пода също имаше купчини книги между играчките, разхвърляните дрехи и дреболиите. Този хаос представляваше първостепенна опасност за Ед, но и двамата се бяха уморили да карат Ейми да подрежда нещата си. Бяха се примирили, че това е проява на характер, и си казваха, че е за предпочитане пред дете, което е прекомерен чистник. Ед се бе научил да си пробива път в стаята на Ейми като войник, който се пази от мини. Нощната лампа на Ейми бе голяма светеща патица, която майката на Джулия й бе подарила, и нейната светлина придаваше на стаята уют и топлина.
Двете четяха любимата книжка на Ейми от д-р Зюс «Битката за маслото». Пак бяха добри приятелки, най-вече благодарение на факта, че след като Ейми се качи сърдита на горния етаж, за да се изкъпе, Джулия извади спрея с металическа боя и малко блясък и превърна крилете и полата на Ейми в нещо, което Линда с гордост би носила в пика на неоготическия си период. Ухилена кротко от ваната, Ейми каза, че така костюмът й харесва много.
— Извинявай, мамо.
— След двайсет години може и да ти простя.
Както обикновено, Джулия четеше през повечето време. Ейми винаги четеше повече на Ед, отколкото Джулия, и описваше картинките с най-големи подробности. Тя често четеше и на Джулия, но специално тази книга предпочиташе да й я четат, въпреки че я знаеше наизуст. Харесваше различните смешни гласове, с които Джулия имитираше различните герои, които водеха лудата си война за това как трябва да се яде хлябът — с маслото нагоре или с маслото надолу.
На Джулия й бе любопитно, че това бе любимата история на Ейми от д-р Зюс, защото съвсем не бе най-смешната. Всъщност си бе направо страшна, защото описваше как светът се плъзга към Апокалипсиса заради този нелеп спор. В мислите и на двете тази история винаги пораждаше асоциация с Конър.
Купуването на тази книжка преди около две години бе предизвикало дълго обсъждане за войната и защо хората понякога се мразят и искат да се убиват едни други. Джулия я увери, че в наши дни няма такива световни войни, каквито са описани в книгата. Но все пак й обясни, че постоянно се водят войни, макар и по-малки, в различни краища на света. После се улови, че обяснява на Ейми, че нейният биологичен баща (името биотатко, слава богу, не се бе наложило) често ходи по такива места и прави снимки.
— Как хората воюват?
— Аха.
— И се стрелят?
— Понякога.
— Хората опитват ли да застрелят и него?
— Не, скъпа. Той не е войник, той е фотограф. Но все пак трябва да внимава.
— Нищо няма да му се случи, защото е много храбър, нали?
— Точно така.
— Както когато е спасил живота ти?
— Аха. Точно така.
Когато Ейми беше бебе, Ед и Джулия обсъждаха една цяла вечер на каква възраст да кажат на Ейми някои важни неща. Те желаеха тя да знае, че има двама бащи от самото начало, преди още да е започнала да се замисля за това. Но не бяха на същото мнение за пожара. Тревожеха се, че тази история може да травматизира детето, и решиха, че ще й я разкажат, когато стане, да речем, на дванайсет. Това бе едно от нелепите решения, които родителите вземат, преди да са наясно с това какво е да си родител, когато все още си мислят, че никога, никога не биха направили такива ужасни неща, като например да подкупят детето си с шоколад или да му кажат да мълчи.