Само веднъж тя и Ед се доближиха до изричането на истината защо Конър страни от тях. Пакет, увит в кафява хартия и изпратен от Кампала, бе пристигнал съвсем навреме за четвъртия рожден ден на Ейми. Пакетът съдържаше малка рокля — съвсем точен размер — и шал в ярки африкански шарки, преливащо се зелено, жълто, червено и лилаво. Поздравителната картичка представляваше снимка на прекрасна угандийска жена, облечена в същите дрехи. Конър бе написал подробни указания, включително с рисунки, как се омотава шалът около главата. Ейми бе очарована. Тя не свали роклята и шала цяла седмица.
Ед беше бесен. Когато Ейми се отдалечи, така че да не може да го чуе, той избухна:
— Проклетите му подаръци! Какво пише на картичката? Поздрави мама и татко. Страхотно. Може би един ден ще дойде да го каже лично. Или например ще вдигне телефона и ще го изрече. Тя никога не е чувала проклетия му глас! Но той явно е прекалено прочут и зает за такива работи.
— Хайде, Ед — каза Джулия. — Не говори така.
— Как? Ние какво, да не сме прокажени? Та той ми беше най-добрият приятел, за бога! Поздрави мама и татко. Майната му!
— Вероятно мисли, че е по-справедливо, ако стои настрана.
— По-справедливо? Това пък откъде ти хрумна, по дяволите?
— Нищо. Няма значение.
— Не, хайде. Кажи ми!
— Ами не знам. Може би си мисли, че на теб ще ти е трудно.
— Ще ми е трудно, ако най-добрият ми приятел ме навести?
— Не съм права, наистина. Забрави.
— Какво, че ще ревнувам Ейми от него, така ли?
— Не точно. Моля те, Ед, да сменим темата.
— Не, искам да знам. Очевидно ти мислиш така. Че той не идва, защото предполага, че аз се чувствам застрашен от него, тъй като е биологичният баща на Ейми. Така ли?
— Ами може би отчасти. Начинът, по който се държа на кръщенето…
— Какво искаш да кажеш? Да не съм се държал враждебно с него или какво?
— Да, малко.
Той помълча известно време, неподвижен и непроницаем зад слънчевите си очила. Сякаш се взираше в главата й с нещо, което е по-силно от обикновеното зрение, и това я смути.
— И ми казваш това чак сега? След четири години? Че аз съм причината той вече да не ни посещава?
— Ед, откъде да знам!
— Леле-леле! — промълви той и поклати тъжно глава. — О, боже!
Джулия веднага съжали за казаното и опита да го смекчи, като почна да обяснява, че може би в крайна сметка не това бе причината и че нищо чудно на самия Конър да му е трудно да вижда Ейми и да чувства, че е по-добре да общува с нея само от разстояние, за да не се привърже твърде много към нея. Тя приказва още известно време, но усети, че Ед всъщност не я слуша. Остана смълчан и замислен дни наред и оттогава никога повече не критикуваше Конър.
Когато Джулия разсъждаваше защо Конър страни от тях, което вече можеше да прави, макар да го избягваше, тъй като тези мисли все още събуждаха чувства, които разбунваха гладката повърхност на живота й, тя подозираше, че и двете неща, които бе казала, са верни. Вероятно Конър бе усетил ревността на Ед и бе заключил, че най-доброто, което е в състояние да направи за приятеля си, е да стои настрана. И навярно за него наистина бе болезнено да гледа как дъщеря му расте като дете на друг мъж. Ако не можеше да има Ейми изцяло, може би за него бе по-добре да няма нищо от нея. Джулия не се съмняваше, че изпитва същото и към самата нея. И въпреки че той бе част от нея и винаги щеше да бъде и присъстваше в мислите й всеки ден, ако трябваше да бъде честна пред себе си, тя предпочиташе, този вариант. Ако не съществуваше шанс да го има напълно, то не искаше да го има въобще.
Джулия и Ейми винаги довършваха «Битката за маслото» заедно, променяйки гласовете си като двамата герои, които се канеха да пуснат бомбите, с които да унищожат всички живи хора. Кой щеше да пусне бомбата си първи? Ще видим, ще видим… Джулия затвори книгата.
— Глупаци — каза Ейми.
— Защо?
— Явно са глупави. Иначе защо ще ядат хляба с маслото надолу?
— Аз го ям така.
— Не е вярно.
— Вярно е. Просто не си ме виждала.
— Добре, утре ще те гледам и ако наистина ядеш така, ще си имаш сериозни проблеми.
— Най-добре бързо да направя бомбата си.
Джулия стана, изгаси лампата и се наведе над Ейми, за да я целуне.
— Дай една голяма прегръдка — каза тя. — По-голяма, по-голяма! А така!
— Благодаря за костюма и извинявай, че се държах лошо с теб.
— Е, за какво друго са майките.
— Обичам те, мамо.
— И аз те обичам, миличка.
Кей Нюмарк за трети път каза на катериците и елфовете да пазят тишина. Ако не престанеха да лудуват и да се опитват да съборят ангелите, заплаши ги тя, щеше де си намери други деца, които да се отнасят към ролите си по-сериозно. Това бе абсолютен блъф, разбира се. И тя, и Ед знаеха много добре, че всяко дете, което бе проявило дори и слаб интерес, вече бе включено в мюзикъла, заедно с няколко деца, които нямаха желание да участват. Въпреки това първата цялостна репетиция винаги бе изпитание за нервите, а засега нещата вървяха нормално.