Ед я слушаше разсеяно, като от време на време се унасяше. Джулия, която винаги усещаше настроенията му, го попита дали се чувства добре и той й отвърна да не се притеснява, просто бил малко уморен, нищо повече. Затвори очи и опря глава на облегалката, замисли се за представлението, а музиката продължаваше да звучи в главата му.
Каква ирония, мислеше си той, че големите му амбиции го бяха довели дотук. Преди десет години всичко изглеждаше ясно. Без никакво съмнение в таланта си, бе предначертал цялата си кариера. Спомни си как я описа пред Конър една лятна вечер, докато почиваха, след като бяха гасили някакъв пожар. Първо щеше да пробие с мюзикъл извън Бродуей, за който щеше да получи страхотни рецензии, после щяха да го поставят на Бродуей, сетне в Холивуд — не само музика за филми, а нещо много по-амбициозно: той щеше да съживи холивудския мюзикъл за цяло ново поколение. А ето го сега, почти трийсет и шест годишен, сляп учител по пиано в малко градче, който се скапва от работа за някакво представление в основното училище на дъщеря си.
Изненадващото бе, че не се чувстваше измамен или огорчен. Най-лошото, което изпитваше понякога, бе съжаление. Когато се проверяваше за самосъжаление, което правеше редовно, съвсем честно не откриваше нито следа. Всички — е, може би не всички, но повечето хора — в младостта си живееха с представата, че ще станат прочути и богати. И после, когато започваха да остаряват, ставаха реалисти и се примиряваха с нещо по-малко. Или вероятно просто откриваха, че в живота има други, по-важни неща. И от това, което Ед бе разбрал, тези, които стигаха до върха — поне в музикалния бизнес, — в крайна сметка не бяха щастливи. Със сигурност бяха по-богати, но не и по-щастливи.
А още по-голяма ирония бе, че от двама им Конър бе този, който стана известен. Само преди няколко дни Джулия прочете, че получил някаква голяма награда за фотожурналистика. Дори предстояло да открие изложба в известна галерия в Ню Йорк. А Конър никога не бе правил впечатление на човек, който притежава амбиции. Винаги Ед бе този, който се хвалеше с високите цели, които ще постигне, а Конър просто седеше, усмихваше се и го окуражаваше, като че ли под лъжливата повърхност на мълчалив каубой той също бе таял амбиции и просто бе проявил съобразителността да ги скрие. Във всеки случай Ед не му завиждаше. Само се чувстваше малко засрамен.
Конър все още му липсваше ужасно. Никога не бе имал толкова близък приятел, сигурно и никога вече нямаше да има. Ако решеше, лесно можеше да се почувства нещастен заради това. Но би било егоистично, след като имаше Джулия и Ейми, а той рядко си позволяваше да мисли егоистично.
Отначало се чувстваше сърдит — допреди три години, когато Джулия му сподели каква е според нея причината Конър да се отчужди от тях. Ед му написа дълго писмо, в което се извиняваше за поведението си на кръщенето. Конър така и не му отговори. Известно време Ед се чудеше дали — след като бе изпратил писмото на адреса на агенцията на Конър — то е достигнало до получателя си и се питаше дали да не напише още едно писмо.
Но не го направи. С течение на времето започна да се убеждава, че може би така бе най-добре. Ед не признаваше в писмото, че бе изпитал ревност, но колкото повече си мислеше, толкова по-сигурен беше, че Конър я бе почувствал. Мразеше се заради тази ревност. Беше безпочвена и неблагодарна и най-вече — ако Конър наистина я бе усетил — ужасно унизителна. Но не бе в състояние да я преодолее. Щом веднъж се бе вкоренила в главата му, рационалното мислене бе увехнало и отмряло. Горчивата истина бе, че Ед се страхуваше, че Конър е повече баща на Ейми, отколкото той някога щеше да бъде, и че може би — боже, това бе най-гадната част, — че може би Джулия изпитваше същото. Ако Конър бе постоянно край тях през тези години, параноята несъмнено щеше да се засили и Ед щеше да се чувства още по-озлобен и огорчен. Беше му тъжно да го признае, но отдръпването на Конър бе единственото решение.
Ужасна бъркотия, както казваше някога баба му. Но нима целият живот не бе такъв? Животът е гаден, а накрая умираш. Охо, разсъждаваше той сънено, виж ти какъв философ. В просъница чуваше как Джулия и Ейми си бъбрят, но бе твърде уморен, за да се съсредоточи върху разговора им. Мислите му препускаха като пеперуда от цвете на цвете.
Горкият Конър. Дали успехът го бе направил щастлив? Ед се съмняваше. Как би могъл човек да върши такава работа и да бъде щастлив? Вероятно всички трябваше да отлетят в Ню Йорк и да се появят непоканени на откриването на изложбата му? Изненада за великия фотограф. Да чуе коментарите на един слепец за фотосите му. Страхотна игра на светлината. Уха, тук направо се подушва мирисът на мъртвите тела. А между другото това тук е кръщелницата ти. Нали много е пораснала?