Горкият Конър. Колко му липсваше. Каква бъркотия бе цялата тази история. Каква ужасна бъркотия, каша, катастрофа!
22.
Конър помоли шофьора на таксито да спре от другата страна на улицата срещу галерията и му подаде двадесетдоларова банкнота през процепа на защитната преграда. Шофорът беше нигериец и беше увит като мумия с дълъг шал и ръкавици и голяма вълнена шапка с наушници, които приличаха на уши на шпаньол. Докато пътуваха към Сохо през студа, мъглата и киселинната сива киша, той бърбореше колко е страхотно да живееш в Ню Йорк. Конър бе ходил в Лагос само веднъж и там не му беше харесало особено, но в нощ като тази знаеше кой от двата града би избрал. Каза на шофьора да задържи рестото и му пожела късмет, после излезе в леденостудения нощен въздух.
Улицата беше тясна и сградите от двете й страни бяха високи и мрачни, сякаш надвесени като стени на черна пропаст, но нищо чудно това впечатление да се дължеше на настроението на Конър. Застана в сенките и потрепери, вдигна яката си, за да се предпази от студа, и погледна към големите прозорци на галерията, от които струеше светлина към мръсния сняг, натрупан на тротоара. Вътре имаше може би двайсет или трийсет човека, които пиеха шампанско и си говореха. Един или двама дори поглеждаха към фотосите му.
Пристигаше с един час закъснение и замалко изобщо да не дойде. Защо изобщо бе позволил да го убедят — все още не успяваше да проумее. Елоиз, собственичката на галерията, бе приятелка на издателя му, добрия стар Хари Търни, и беше трудно да се определи кой на кого прави услуга в случая. Вероятно и тримата. Елоиз имаше много познати от медиите и някои от тях щяха да бъдат тук тази вечер. Дори се очакваше телевизионен екип от предаването за изкуство на една кабелна телевизия, за която Конър не бе чувал никога. Зарадва се, като констатира, че не се забелязват никакви следи от телевизионния екип. Вече имаше представа какво го очаква. Елоиз бе уредила интервю с едно ново лъскаво списание, което, както му обясни тя, изключително се интересувало от фотография. Издателят му й бил добър приятел.
— Повярвай ми, скъпи — каза тя. — Ще бъде нещо като «Лайф», само че с по-остър стил. Тези хора те възприемат като новия Робърт Капа. Сигурно ще те сложат на корицата.
Младата жена, която дойде да го интервюира, изглеждаше на около седемнайсет години и никога не бе чувала нито за Робърт Капа, нито за списание «Лайф». Попита го дали е правил снимки на известни личности и видимо загуби интерес, когато той й отвърна, че не е. Списанието бе излязло същата сутрин. Конър не беше на корицата. Вместо него там се мъдреше млад мъж с черна риза, самодоволна усмивка и дузина канони, увесени на врата му. Заглавието бе:
Да снимаш във военната зона с Дино Торнари.
Конър бе заинтригуван. Той познаваше повечето военни фоторепортери, но никога не бе чувал името на този. Разгърна списанието и откри, че под военна зона са имали предвид зоната пред различни шикозни манхатънски клубове и ресторанти, където Дино — «неоспоримият крал на папараците» — се спотайвал, за да улови в недискретни ситуации богатите и известните и за които си усилия редовно ядял пердах.
Статията за Конър бе сбутана в края и бе сведена до шест абзаца, всеки от които съдържаше грешки. По някакъв начин бяха успели да изнамерят някаква негова стара снимка с каубойска шапка и говореха за неговата външност на «мъжа на Марлборо» и за «сърцераздирателните му снимки от сърцето на мрака». Единствената му авторска снимка, която бяха отпечатали, бе на един старейшина на племе от остров Борнео. Надписът под нея определяше мъжа като ловец на глави от Руанда. Снимката бе толкова малка и така лошо възпроизведена, че дори родната майка на човека не би го познала.
Конър за пръв път се озоваваше от другата страна на вниманието на медиите. Сега, въпреки че инстинктите му подсказваха да не го прави, той се канеше да се подложи за втори път на подобно изпитание. Пое си дълбоко дъх и пресече улицата.
Елоиз Мартин бе една от онези облечени в черно нюйоркчанки, толкова слаби, резки и шикарни, че човек имаше чувството, че може да се пореже само като ги гледа. Хари Търни бе убеден, че тя наближава шейсетте, но непритежаващите вътрешна информация никога не биха отгатнали това. Очите й бяха гримирани като на почитателка на джаза от петдесетте, черната й коса бе оформена в безупречна къса прическа и Елоиз обичаше да я размята, когато се смееше. Хари твърдеше, че тя е в състояние на постоянно премоделиране — безкраен процес, при който тя изчезваше всяка пролет в Рио, за да си направи поредната пластична операция. Борсовият дилър милиардер, който й бе съпруг, веднъж се пошегувал, че когато я посреща на летището, никога не успява да я познае и трябва да държи табелка с името й. Според Хари, Елоиз делеше остатъка от времето си между изкуството и филантропията.