Слава богу, изложбата на Конър спадаше напълно към втората категория. Някои от снимките бяха от последното му пътуване до Северна Уганда, където бе прекарал две седмици в «Сейнт Мери» — рехабилитационния център за деца войници. Беше ходил там вече няколко пъти и редовно им изпращаше пари. Приходите от всички фотоси от изложбата, които успееше да продаде, също щяха да отидат за този център.
Елоиз дойде да го посрещне още докато си събличаше палтото.
— Конър, скъпи. Ти си много непослушно момче. Тук е пълно с хора, които умират да се запознаят с теб. Наложи се телевизионният екип да си тръгне, но обещаха, че ще наминат отново по-късно.
— Съжалявам, движението е ужасно натоварено.
— Разбира се. Пийни шампанско. Ще ти помогне да не изглеждаш толкова нещастен. Не мислиш ли, че фотосите изглеждат великолепно?
— Да, справила си се страхотно.
Тя извика един от сервитьорите, Конър си взе чаша шампанско и изпи половината на един дъх. Изведнъж осъзна, че всички са го зяпнали, и се опита да си внуши, че не трябва да се впряга. Имаше чувството, сякаш се е появил на собственото си погребение. Елоиз изчезна, за да намери някаква важна личност, с която държеше да го запознае. Сърцето му се сви още повече. Хари се появи до него и го потупа успокоително по рамото.
— Не се тревожи — каза той. — Няма нужда да оставаш дълго.
Елоиз се върна с висока млада жена, която бе така хипнотизиращо красива, че Конър не успя да се съсредоточи, докато ги представяше един на друг. Чу само първото й име, което беше Биатрис, и че работела за «Венити Феър». Елоиз отведе Хари настрани и остави двамата насаме. Докато се отдалечаваше, тя изгледа Конър многозначително, несъмнено за да му подскаже, че трябва да направи добро впечатление.
Биатрис не изглеждаше по-опитна в салонните любезности от самия него и известно време двамата мълчаха неловко. Конър подозрително чакаше да го попита дали е правил снимки на известни личности. Но вместо това тя се заинтересува от кои фотографи се възхищава най-много и се оказа, че познава работата на всички, които той спомена. Той я попита откъде знае всичко това и тя сви рамене и каза, че открай време се интересувала от фотография. Познаваше и беше писала за някои от героите в очите на Конър, хора като Дон Маккълин и някои от по-старите — като Ив Арнолд и Анри Картие-Бресон.
Следващият й въпрос бе дали той ще я разведе да разгледат фотосите му и въпреки че Конър нямаше желание, особено след като научи колко дълбоки са познанията й, все пак се съгласи.
Достатъчно трудно му бе да подбере кои фотографии да изложи и после да ги отпечата, така че бе оставил подреждането им на Елоиз. За пръв път ги виждаше накуп и в някаква последователност. Те представляваха почти цялата му кариера и бяха окачени в хронологичен ред, като започваха със снимката на Ед, чийто силует се очертаваше на фона на пожара в Йелоустоун. Беше включил и снимката на горящия лос с пламналите рога, тази, която така бе ужасила Джулия. Не беше виждал снимката от много години и заради някакво суеверие не я бе публикувал. Биатрис дълго стоя пред нея и я гледа мълчаливо.
— Той оцеля ли? — попита накрая.
Конър сви рамене:
— Не знам. В единия миг беше там, в следващия го нямаше.
— Значи си бил пожарникар.
— Парашутист пожарникар.
Тя кимна, сякаш това обясняваше нещо, и продължи.
Понякога спираше и задаваше въпроси, но предимно просто гледаше и Конър се чудеше дали трябва да бъде по-приказлив и да й обяснява къде, как и защо е направена всяка снимка, но не го стори.
Като вървеше с нея и изучаваше снимките в последователност, имаше чувството, че изминава пътешествие през живота си и за пръв път го вижда ясно. Докато се местеше от един образ на следващия и виждаше болката, загубата и ужаса в очите на тези, пред които бе стоял, усети как студена печал се надига у него. Жените, обесени сред цъфналите дървета; малкото момиче на Алеята на снайперистите, ридаещо над трупа на майка си; момчето в Руанда — с огромни очи и слабо като скелет след двуседмично криене под труповете; лешояд, кацнал на статуя на Исус; леденият поглед на кмета убиец — Емануел Кабуги, уловен в леговището му в Гома; млад либерийски бунтовник, коленичил пред екзекуторите си. Едно след друго лицата гледаха мълчаливо Конър, който минаваше край тях, наблюдаваха го как върви из собствената си катакомба, сред мъртвите и умиращите, сред хладнокръвните убийци с всякакви цветове на кожата, с всякакви убеждения, еднодневни апостоли, безлики хора с техните божества на омразата и алчността.