Най-после стигнаха до последния фотос. Беше на Томас — едно от децата, които Конър бе снимал в «Сейнт Мери». На десет години той и братът му близнак били отвлечени от бунтовниците, които се наричаха Божии воини. За да си гарантират предаността на момчетата, те ги принудили да участват в опожаряването на собственото им село и в клането на собствените им близки. Много месеци по-късно Томас бе успял да избяга или го бяха изоставили, за да умре. Един граничен патрул го намерил да скита в дивите гори. Бил съсухрен и слаб като скелет и загубил способността да говори.
Конър дълго стоя пред снимката и се взира през нея в образа на самия себе си, който бе изложен тук и във всички други снимки, край които бе минал. Нещо сякаш се надигаше в гърдите му и притискаше дробовете му, така че му бе трудно да диша. Усети как се олюлява и раменете му затрепериха.
— Какво търсите всъщност?
Обърна се и видя, че Биатрис също гледа снимката, сякаш задаваше въпроса на момчето. Конър преглътна. Не знаеше дали може да разчита на гласа си.
— В тази снимка ли?
— Във всички тях.
Беше въпрос, така недвусмислено близък до собствените му мисли, че инстинктивно понечи да отговори неискрено. Да каже някое клише, че това са само образи, моменти, уловени от някаква неопределена комбинация на шанс и инстинкт, която в крайна сметка предава някаква история. Но вместо това отговорът сякаш изскочи от нищото и бе съвсем различен:
— Надежда.
Сам бе шокиран, като го чу. Боже, чувстваше се много странно. Не бе в състояние да спре да трепери. Сега Биатрис гледаше него, осмисляше това, което бе казал току-що. Той сви рамене и продължи, опитвайки да го прикрие:
— А може би не. Кой знае. Всъщност не мисля, че търся нещо.
— Напротив. Мисля, че търсите. Но според мен не е надежда.
— Така ли? Ами кажете ми вие.
Конър се насили да се засмее, но смехът му прозвуча странно. Може би се разболяваше или нещо такова. Не беше ял цял ден. Вероятно беше заради шампанското, което изпи на гладен стомах. Както и да е, тя за кого, по дяволите, се мислеше, че да му задава такива въпроси? Познаваше го едва от десет минути. Но въпреки това той държеше да разбере какво мисли тя.
— Добре, какво търся според вас? — попита я рязко.
Тя го погледна и усети гнева му. Усмихна се любезно.
— Съжалявам. Не ми влиза в работата.
— Не, моля ви! След като познавате всички тези известни фотографи и какво ги прави различни и неповторими, ще ми направите услуга. Моля ви, продължете, кажете ми! Какво търся?
Тя се намръщи.
— Защо се държите толкова враждебно?
— По дяволите, просто ми кажете!
С ъгълчето на окото си забеляза, че няколко глави се обръщат към тях. Биатрис замълча за момент, после пророни тихо и просто:
— Мисля, че търсите огледало на собствената си тъга.
Конър я погледна втренчено и после кимна:
— Ами благодаря. Сега вече знам. Биатрис, за мен бе удоволствие, че се запознахме.
Обърна се рязко и тръгна като в мъгла към вратата. Усети, че очите му се пълнят със сълзи. Боже, какво, по дяволите, ставаше тук? Чу Елоиз да го вика, но не се обърна, просто затършува трескаво, за да открие палтото си сред останалите.
— Конър? Къде отиваш? Какво стана?
— Извинявай, Елоиз. Трябва да тръгвам. Извинявай.
Намери палтото си и изхвърча на улицата. Вдиша дълбоко ледения остър въздух и се опита да се овладее, затвори очи и притисна длани към лицето си. Сърцето му биеше до пръсване, беше задъхан и за момент му хрумна, че получава сърдечен удар или нещо подобно. Но не, беше добре. Беше добре.
Облече палтото си, сведе глава и тръгна.
Колко дълго вървя и накъде — така и не разбра. Докато се върне в апартамента си, хоризонтът на изток се бе обагрил в алено. Когато влезе във фоайето, портиерът го поздрави, после се намръщи и го попита дали е добре и Конър отвърна, че е съвсем добре, само малко изморен. Взе асансьора до шестия етаж, облегна се в ъгъла, отразен от трите огледала, и не посмя да се погледне.
В апартамента не бе по-топло, отколкото навън. Отоплението не работеше и той не си бе направил труда да се обади да го оправят. Купи този апартамент преди шест години, но единственото нещо, за което похарчи пари, бе да превърне предишната спалня в модерна фотолаборатория. Затова спеше в дългата дневна, която приличаше повече на багажно отделение, отколкото на дом, с всичките му чанти с фотоапарати и принадлежности, натрупани из цялата стая. Апартаментът имаше гол дървен под, боядисани в сиво стени с лющеща се мазилка и три високи прозореца с черни венециански щори, които бяха счупени и прашни. Притежаваше малка, мизерна баня и още по-малка и по-мизерна кухня. В хладилника бяха напъхани повече филмчета, отколкото храна. Освен телевизора, телефона и едно изтърбушено кресло, единствените признаци на удобство бяха две малки черги и множеството фигурки, които носеше от пътуванията си. Мразеше това място и знаеше, че и то го мрази.