Не светна лампите, а направо отиде при леглото и се стовари по гръб, увит в палтото си. От устата му излизаше пара. Загледа се, без да мига, в тавана и в отраженията на фаровете на преминаващите по улицата коли, жълти и червени, които бавно избледняваха с настъпването на още един мрачен ден, процеждащ се през щорите.
Огледало на собствената си тъга.
Запита се дали това не е реплика, която тя изрича пред всички фотографи, с които се запознава — поне пред тези, които са се специализирали в документиране на страданията. Бе от тези точни лични коментари, с които човек няма как да спори. Другите обикновено приемаха, че Конър е на някакъв свой личен кръстоносен поход в защита на човечеството, противопоставяйки се на удобството с образи, които хората не биха искали да виждат. В действителност имаше моменти, особено в началото, когато той чувстваше, че прави точно това, убеждаваше се, че дори в свят, преситен от новини, от образи, от ужаси и мизерия, заливащи непрестанно всеки дом, все още бе възможно един конкретен образ да се запечата в съзнанието и да постигне нещо. Колкото и малко да бе то, независимо дали образът караше някого да напише чек, или да даде своя глас, или дори да поговори за него с някой друг, то това, което той правеше, си струваше.
Но вече не беше сигурен. Разбира се, в това, което правеше, имаше елемент на алтруизъм. Но той бе само най-горният слой и под него имаше мотиви, които бяха съвсем лични. И сега осъзна, че причината да реагира така грубо на казаното от Биатрис бе, че тя бе права. Бе видяла нещо в него, което той си мислеше, че пази скрито. То живееше в него като кротък наемател, с когото никога не се срещаха, и бе живяло там толкова дълго, че почти бе забравил за съществуването му.
Запита се дали пак би стигнал дотук, ако не бе направил онзи избор преди седем години, след раждането на Ейми. Но тогава му се струваше, че няма избор. Просто така трябваше да стане — заради всички тях. Спомни си как баща му казваше, че винаги има лесен начин да определиш дали това, което се каниш да направиш, е правилно или не.
— Вземаш везни и претегляш щастието — казваше баща му. — Ако изглежда, че това ще причини повече щастие, отколкото нещастие, значи е правилно.
По-рано Конър си задаваше въпроса дали е така дълго след като баща му умря. Веднъж двамата с Ед дори спориха на тази тема. Ед беше учил философия в колежа и казваше — малко помпозно, че това, за което е говорил бащата на Конър, си има име, всъщност то било цяла школа, движение или нещо подобно и се наричало утилитаризъм. Основната идея била, че нещата са правилни, когато причиняват най-голямо щастие на най-голям брой хора. Конър каза, че ако е бил по-голям, би попитал баща си как може да се измери щастието. В края на краищата всеки си има своя представа за щастието и какво е усещането от него. Но какво да решиш, ако искаш да направиш нещо, което ще направи един човек невероятно щастлив и стотици други малко нещастни? Това правилно или погрешно ще бъде? Ед продължи с аргументите си, опитвайки се да го прати в задънена улица, и накрая Конър избухна, нарече цялата теория пълна глупост и заяви, че няма намерение повече да я обсъжда.
Но точно това направи с Ед и Джулия. Извади везните, за да претегли щастието на всички тях. Колко щастлив щеше да бъде всеки от тях, включително Ейми и самият той, ако редовно ходеше да ги посещава, и колко щастливи щяха да бъдат, ако не ги навестява и поддържа връзка с Ейми само чрез писма, за да й казва, че я обича и мисли за нея. И везните се наклониха рязко, категорично в полза на това той да не ги вижда.
След като взе решението, трябваше да си наложи да продължи напред. Винаги бе вярвал, че щастието е просто въпрос на избор. Можеш или да тънеш в самосъжаление, дори да се удавиш в него, или да решиш да не го допускаш. Но бе подценил силата на навика. Защото започнеш ли да потъваш, много скоро не ставаш за нищо друго. Израстват ти ципи между пръстите, за да можеш да плуваш по-добре. По дяволите, нищо чудно това дори да започне да ти харесва. И после, когато решиш, че трябва да спреш, да се измъкнеш и да тръгнеш отново по сушата, откриваш, че не можеш. Превърнал си се в някакво нещастно блатно същество, което е забравило как се живее нормално. Ужасната истина, която Биатрис бе зърнала в галерията, бе, че Конър вече не бе в състояние да живее по друг начин.