Кей Нюмарк щеше да дойде да го вземе в четири, а той още не бе довършил и половината от това, което се канеше. Отсреща на дивана Франк Синатра още бе на първото си мартини. Ед тъкмо си слагаше слушалките, за да изолира гласа на Мария, когато телефонът иззвъня. Беше Джулия. Обаждаше се от училището с лоша новина. Главният дървосекач се подхлъзнал на снега, паднал и си счупил крака. Кей искаше да мине да вземе Ед по-рано, за да измислят какво да правят. Вече пътуваше към него.
— Как мина диализата тази сутрин? — попита Джулия.
— Нормално.
— Какви бяха показателите?
— Джулия, тъкмо правех нещо. Не се тревожи. Добре съм, ясно?
Както никога, Мария бе млъкнала и наострила уши. Когато той затвори телефона, тя попита какво се е случило и Ед й обясни, докато си приготвяше нещата. Уведоми ги, че ще поръча такси, което да дойде в шест часа, за да ги закара до училището.
— Надявам се, така ще имаш достатъчно време да довършиш историята за Франк Синатра.
Мария се засмя смутено:
— Много съм бъбрива, нали?
Докато Ед се обуваше, чу колата на Кей да спира пред къщата. Взе си няколко шоколадчета от кухнята и ги пъхна в чантата си. После си облече палтото, намери бастуна си и целуна и двете майки за довиждане. Майка му го хвана под ръка и го изпрати до вратата.
— Късмет, скъпи! — прошепна му тя.
— Благодаря, но май на теб ще ти е нужен повече — прошепна й той в отговор.
Тя се усмихна:
— Мария има златно сърце.
— И неуморим език.
— Шшт. Запомни. Не претоварвай лявата си ръка.
— Няма начин.
— Пожелай успех на Ейми! — извика Мария от дневната.
— Непременно.
— И на Джулия!
— Добре. Чао.
Иззад кулисите Джулия гледаше Ейми, която стоеше в средата на сцената, под светлините на прожекторите, и пееше с пълен глас. Червено-черната карирана риза, ботушите и всичко останало от костюма на главния дървосекач й бяха с няколко номера по-големи, но това, което не й достигаше на ръст, тя наваксваше с глас. Това бе най-важната песен на секачите: «О, моля! О, моля! Това са само дървета» — и Ейми даваше всичко от себе си.
Джулия бе поразена, че момичето се съгласи да го направи. Ед даде тази идея и тя изглеждаше съвсем разумна, след като Ейми живееше и дишаше с шоуто през изминалите четири месеца и го знаеше наизуст от начало до край. Но след категоричното й желание да бъде ангел и терзанията, свързани с костюма й, Джулия не се надяваше Ейми да приеме това предложение.
С разрешението на госпожа Лайтнър я извадиха от час и я доведоха в залата, като Кей и обясни за счупения крак на главния дървосекач. Ейми стоеше неподвижно, слушаше със сериозно изражение и Джулия разбра, че детето отгатна какво ще го помолят.
— Та се чудехме, Ейми, тъй като ти единствена знаеш ролята, дали ще се съгласиш да не бъдеш ангел и да станеш секач?
Ейми сви рамене:
— Разбира се.
— Браво, моето момиче! — възкликна Ед.
— Ще може ли пак да съм с костюма си на ангел?
— Не, скъпа — отвърна й Кей. — Няма как да стане.
— А някой друг ще го носи ли?
— В никакъв случай.
— Добре тогава.
Тя репетира около половин час, изпробва някои от движенията, които не знаеше толкова добре, и ето я сега — изпълняваше ролята, сякаш я бе репетирала седмици наред. Джулия никога не се бе гордяла повече с нея и от усмивката на лицето на Ед при пианото разбираше, че и той се чувства по същия начин, както и двете й баби на първия ред.
Залата бе препълнена. Навярно имаше двеста човека, пресметна Джулия, а още доста стояха прави отзад. Кей, която седеше до Ед, за да му подава сигнали, бе съобщила, че ролята на секача тази вечер ще бъде изпълнена от «госпожица Ейми Тъли», която се е «съгласила да замести изпълнителя в последния момент». Естествено цялата публика я подкрепяше. Когато довърши песента, възгласите и аплодисментите навярно отвяха снега от покрива на залата. Продължиха толкова дълго, че Ед я накара да излезе на бис.
— Това е — каза Джулия на една от учителките, които също помагаха зад кулисите. — Бедното дете ще обикне сцената завинаги.