Час по-късно представлението завърши. Освен няколко дребни неблагополучия — най-същественото, от които бе падането на триметровия декор върху катериците, — всички единодушно го определиха като небивал успех. Зрителите аплодираха Ейми на крака и тя стоеше под прожекторите, присвиваше очи, усмихната до уши и леко замаяна. Кей Нюмарк издърпа Ед на сцената и зрителите останаха прави да аплодират и него.
Джулия ги гледаше иззад кулисите с обляно в сълзи лице и им ръкопляскаше толкова силно, че ръцете я заболяха. Ед стоеше там в елегантната си черна риза, закопчана догоре, усмихваше се и се покланяше, разперил ръце към целия състав, под аплодисментите и светкавиците на фотоапаратите, които проблясваха в стъклата на слънчевите му очила.
«Какъв мъж — мислеше си Джулия. — За какъв удивителен мъж съм се омъжила!»
«Е, може и да не е Бродуей — мислеше си Ед, — НО въпреки това усещането е невероятно». Не спираха да ги аплодират. Той протегна ръка, извика Ейми и усети горещата й ръчица в своята и всички заръкопляскаха още по-силно. Наведе се и я целуна.
— Ти си звезда! — прошепна й.
— Добре ли се справих?
— Да. Добре се справи.
Мина поне час, преди дори да се сетят за тръгване за вкъщи. Ед се страхуваше, че ще го задушат от целувки, но това не бе лош начин да си отидеш, ако се налага. Всички искаха да го поздравят. Някой му връчи букет цветя и дори госпожа Лайтнър го целуна. Майката на Джулия се сприятели с всички и се наложи майката на Ед почти насила да я завлече до таксито, което им бе поръчал, за да не се налага да чакат прекалено дълго.
Сега най-после залата бе почти празна и докато Джулия помагаше на последните деца да облекат палтата си и ги изпращаше с родителите им, Ед и Кей седяха в предната част на сцената, пиеха вода от пластмасови чашки и обсъждаха някои дреболии, които трябваше да се оправят преди утрешното представление.
Ед вече можеше да си позволи да се почувства уморен. Преди представлението Джулия го попита дали си е бил инсулина и го накара да хапне сандвич и да изпие един млечен шейк. По време на представлението той усещаше някаква странна тъпа болка в гърдите, която още не бе изчезнала. Сигурно имаше проблеми с храносмилането заради лука, който бяха сложили в сандвичите. Лукът му действаше така напоследък. Представлението бе изразходвало голяма част от енергията му и той знаеше, че трябва да хапне нещо, защото усещаше, че му е трудно да се концентрира върху това, което Кей предлагаше, за да се избегне повторението на инцидента с падналия върху катериците декор. Изрови един шоколадов десерт от чантата си, но не успя да скъса опаковката му.
— Да ти помогна ли с това? — попита Кей накрая.
— Да, благодаря. Пръстите ми нещо са изтръпнали.
— Добре ли си?
— Просто съм малко уморен.
— Слушай, можем да обсъдим това и утре сутрин.
— Май така ще е по-добре.
Тя отиде да донесе палтото му и щом Ед стана, за да го облече, усети как коленете му се подкосяват и леко залитна.
— Внимателно — каза Кей и го прихвана. — Сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм. Дълъг ден беше.
— И още как!
Кей се засмя. Когато Джулия и Ейми дойдоха да го вземат, Ед се чувстваше по-стабилен.
Навън пак валеше сняг. Джулия каза, че паркингът е заледен и опасен, и го накара да изчака с Ейми вътре до вратата, докато докара джипа. Двамата с Ейми чакаха, хванати за ръка, и се сбогуваха с последните родители и деца, минаващи край тях. Болката в гърдите му не изчезна и дори след като изяде шоколадчето, продължаваше да се чувства странно. Някак замаян и дезориентиран. Може би се разболяваше от грип или нещо такова. Няма нищо, скоро щеше да си бъде у дома. Имаше нужда да се наспи добре.
— Татко, ръката ти е толкова студена! — каза Ейми.
— Е, нали знаеш какво казват: студени ръце — горещо сърце.
— Моята е гореща. Това значи ли, че имам студено сърце?
— Не, обратното не е вярно. Ей, ти беше страхотна тази вечер!
— Ти чуваше ли ме?
— Не.
— Чувал си ме!
— Пя като ангел. Като ангел дървосекач.
— Хайде, мама дойде.
Снегът наистина бе коварен. Ед се подхлъзна и замалко да падне, докато Ейми го водеше към джипа. Джулия слезе и се втурна да му помогне. Рядко го третираше като инвалид, но когато го правеше, това адски го дразнеше.
— Нямам нужда от помощ.
— Хлъзгаво е. Едва не падна. Ед? Погледни ме.
— Добре съм.
— Не изглеждаш добре. Какво става? Ед, кажи ми нещо.
— Не се тревожи. Уморен съм, това е всичко. Хайде по-бързо да сложим нашата Шърли Темпъл да спи.