— Коя е Шърли Темпъл? — попита Ейми.
Ед понечи да й обясни, когато изведнъж болката в гърдите му изригна. Сякаш някой го простреля или му заби нож, или го прониза с остен. Политна назад и чу как Ейми извика изплашено. Трябва да бе изгубил съзнание за няколко секунди, защото следващото нещо, което помнеше, бе, че Джулия го дърпа за реверите на палтото, удря му плесници и го вика. Болката в гърдите му вече не бе толкова остра. Само му се струваше, че нещо го залива. Изглежда, лежеше по гръб на снега, защото чувстваше студа на тила си и с дланите на ръцете си и усещаше как снежинките падат върху лицето му. Представи си как изглеждат, как се носят над него от небето и поради някаква причина си припомни как като дете с баща си пътуваха с колата в една снежна буря и снежинките танцуваха пред фаровете, а той си представяше, че лети в космоса и всички звезди, планети и астероиди се плъзгат край него. Боже, колко му се спеше. Снегът сякаш го отнасяше, сякаш го затрупваше…
Джулия го викаше някъде от много далече. Едва успяваше да я чуе. Чуваше, че Ейми плаче и Джулия й вика да отиде да потърси помощ, и изведнъж три чифта ръце го хванаха, повдигнаха раменете му и го повлякоха назад, а краката му се влачеха в снега. Една от обувките му падна и усети студа на снега с петата си. Сякаш никой не го забеляза. По дяволите, това бяха най-хубавите му обувки. Опита се да им го каже, но поради някаква причина гласът му се бе загубил. На какво, по дяволите, си играеха? Това бе адски досадно. Той просто искаше да поспи. Ако го оставеха на мира, за да може да поспи, всичко щеше да се оправи.
Нямаше нужда да го казват. Джулия вече го знаеше. Знаеше, че той е мъртъв още когато линейката спря пред болницата и лекарите от спешното отделение изтичаха навън на снега, за да ги посрещнат. Свита в ъгъла на линейката, тя гледаше как парамедиците се борят, за да накарат сърцето му отново да заработи, как масажират голите му гърди, как му инжектират нещо и си викат един на друг над безжизненото му тяло, а лицето му ставаше все по-бледо под маската с кислорода. Тя им бе съобщила за диабета и хемодиализата веднага щом пристигнаха пред училището и в линейката те от време на време изстрелваха въпроси към нея, на които тя се стараеше да отговаря, без да плаче. И през цялото време се молеше:
Мили Боже, стига толкова. Моля те, стига толкова! Не изстрада ли вече достатъчно бедният човек? Моля те пощади го! Всеки заслужава пощада.
Кей Нюмарк пристигна с Ейми точно когато вкарваха Ед на носилка в болницата и Джулия изтича, взе дъщеря си на ръце, прегърна я и й каза — колкото и глупаво да беше — да не се тревожи. Татко ще се оправи, татко ще оздравее.
Джулия искаше да последва носилката в спешното отделение, но една от сестрите я спря с думите, че ще е по-добре да изчака с Ейми. Така че те седнаха с Кей и неколцина непознати, огрени от студената флуоресцентна светлина, прегръщаха се и гледаха зелените фигури, които се движеха напред-назад, през матираното стъкло на вратите, зад които го бяха откарали.
После един от лекарите излезе, каза нещо на сестрата на регистратурата и тя кимна към Джулия и Ейми. Той се обърна и се насочи към тях. И Джулия си помисли: «Как да се справя с това? Никой не ми е казвал как да се справя с това». Тя се изправи и накара Ейми да изчака с Кей, после преглътна с мъка и тръгна към лекаря.
Той каза, че съжалява. Направили всичко възможно. Много, много съжалявал.
Погребаха го във вторника преди Коледа. Беше студена и ясна утрин, навалелият сняг бе заскрежил клоните на дърветата, които ограждаха гробището. Дойдоха повече от двеста човека, едва се събраха в малката бяла църква, а слънчевите лъчи струяха през прозорците. Зад амвона имаше високо коледно дърво, украсено със сребристи гирлянди и стотици бели лампички.
Бащата на Ед, братята му и съпругите и децата им бяха пристигнали от Кентъки. Имаше лекари, сестри, парашутисти, стари приятели от колежа, ученици и техните родители и много други хора, които Джулия не познаваше. Почти всички, които го обичаха. Освен Конър.
Тя се опита да го открие, остави му съобщения навсякъде, където се сети, с молба да й се обади. Сякаш никой не знаеше къде е той и как да се свърже с него, дори собствената му майка, която също бе тук сега и седеше до родителите на Ед. Джулия се обади в агенцията на Конър и я свързаха с един мъж с любезен глас, който й съобщи, че няма представа къде е Конър. Напоследък той сам си определял правилата, каза с въздишка мъжът, и винаги бил потаен относно проектите си. Нямало начин да влязат в контакт с него, защото той отдавна зарязал сателитния си телефон. Нямал дори имейл, понякога пращал само филми или се обаждал, но през повечето време не правел нищо такова, често липсвал месеци наред.