Обичам те толкова много, Джулия!
Ед
Ейми довърши песента и когато се върна, Джулия я целуна и я настани между себе си и Линда. Трите се държаха за ръце, докато свещеникът говореше за Ед. Бе висок мъж, към петдесет и пет годишен, с бяла коса и рошави вежди, които му придаваха вид на пророк от Стария завет. Ед от време на време свиреше на църковните служби и двамата мъже се разбираха добре, дори бяха ходили на излети в планината заедно. Той разказа на събралото се множество, че Ед е бил един от най-забележителните и смели хора, които е имал честта да познава, и че е белязал живота на всички хора, с които е общувал, със светлина и радост.
Един от учениците на Ед изсвири на пиано пиесата, която Ед бе композирал за него като подарък за рождения му ден. И после бе ред на Джулия. Стъпките й бяха единственият звук, който отекваше, докато вървеше към катедрата. Застана пред нея и разгъна листа хартия, който бе приложен към писмото на Ед.
Заглавието на стихотворението бе «Аз крача в теб» и не ставаше ясно дали Ед го бе написал сам, или го бе прочел някъде и го бе преписал. Тонът и чувствителността на стиховете бяха сходни с неговите, но имаше някои неща, които подсказваха, че авторът не е бил сляп. Джулия се колебаеше дали е подходящо да го прочете пред всички, но Ейми настоя, така че тя реши да опита. Вдигна глава и погледна лицата, които я гледаха и чакаха, полуосветени от ниското слънце. Цареше пълна тишина. Джулия се прокашля и започна:
Ако издъхна пръв,
не давай на скръбта да черни дълго твоето небе.
Бъди смела, не се удавяй в тъга.
Това е промяна, но не раздяла,
защото смъртта е част от живота.
И мъртвите живеят завинаги в живите.
И всички натрупани богатства от нашето пътуване,
споделените мигове, разгаданите тайни,
постепенното наслояване на интимност съхранена,
нещата, които ни караха да се смеем и плачем и пеем,
радостта от искрящия сняг или първия повей напролет,
безименният език на погледа и докосването, познаването,
даването и вземането — това не са цветя, които ще увехнат,
нито дървета, които ще изсъхнат, нито камъни,
защото камъкът дори на дъжд и вятър не издържа
и гордите планински върхове времето превръща в пясък.
Каквито сме били, пак сме.
Каквото имали сме, имаме сега.
Общо минало, безкрайно настояще.
И щом отидеш в гората, където някога разхождахме се заедно,
и напразно търсиш мойта сянка на брега
или се спреш, където винаги заставахме на хълма
да погледаме към ниското,
и като зърнеш нещо, потърсиш моята ръка по навик,
щом не я намериш и усетиш мъката да те връхлита, спри.
Затвори очи. Дишай.
Чуй стъпките ми в своето сърце.
Не съм си отишъл, аз крача вътре в теб.
24.
Събираха изхвърлени на брега дърва и ги носеха или влачеха към мястото, което бяха издълбали за огъня. Повечето парчета бяха с обелена кора и избелели от слънцето и солта до цвят на кости и веднъж, когато Конър се наведе да вдигне един клон, откри, че е попаднал на скелет на някакво голямо животно, наполовина заровено в пясъка. Той попита Коча какво е и старецът каза, че е от кит. Понякога китовете не можели да се ориентират и излизали на брега, обясни той, а понякога умирали в морето и вълните ги изхвърляли на брега, но не заради тези кости викали на това място Брега на скелетите, а заради изхвърлените на брега останки на моряците от един потънал кораб.
Струпаха клада, но не я запалиха. Двамата седнаха на пясъка пред големите дюни и впериха погледи в залязващото слънце — огромно и трептящо от маранята над металносивия океан. Конър гледаше как светлината на хоризонта избледнява и една по една звездите грейват на мастилено синьото небе. С мрака полъхна и студен бриз откъм океана и Коча запали огъня. Дървата бяха сухи и пламнаха лакомо, а двамата мъже стояха и следяха как пламъците подскачат, после се снижават и пак танцуват, хвърляйки искри към небето. Когато огънят се разгоря, изпекоха на шиш рибата, която Коча бе уловил, и я изядоха с последните остатъци ориз.
Познаваха се едва от седмица, но им се струваше, че е много по-отдавна. Като пътуваше бавно на север с колата, която бе взел под наем в Кейп Таун, Конър се отби в един крайпътен магазин да си купи вода. Никога преди не бе идвал в Намибия, но преди време бе чул за Брега на скелетите и искаше да го види. Поради причини, които не бе опитал да анализира, държеше да стигне дотам пеш. Попита продавача в магазина дали познава някого, който може да му стане водач, мъжът отвърна, че знае такъв човек, и се уговориха Конър да се върне на другия ден.