Коча го чакаше призори на следващата сутрин на верандата с малка раница и много стара пушка. Нямаше и метър и петдесет и бе облечен в измачкана кафеникава риза и панталон, който висеше като на закачалка на кльощавите му крака. Имаше сива коса и лице като обрулен от времето орех, в което очите му съвсем изчезваха, когато се усмихваше. Той стисна ръката на Конър и дълго време го гледа в очите и кима, сякаш разбираше нещо. Вътре в магазина, докато Конър купуваше провизии, продавачът му обясни, че Коча е бушмен, който преди много години работел като водач на богати бели ловци. Говорел английски прилично, поне според продавача, и никой не познавал тези места по-добре от него.
Продавачът ги закара в пустинята с пикапа си и ги остави на края на пищна зелена долина, която се простираше доста под тях. Пожела им успех и потегли, а те постояха известно време, загледани как червеният облак прах, който той вдигна след себе си, се издига към слънцето и бавно се разнася, докато пикапът изчезва от погледите им. Възцари се тишина, по-дълбока от всяка, която Конър някога бе усещал.
Прохладата на зората вече се бе разнесла и докато слънцето се издигаше все по-високо, огромната равнина от червен чакъл, която се простираше до хоризонта във всички посоки, започна да се втечнява в мираж. Под тях обаче, в долината, утринната мъгла още бе надвесена над дърветата и двамата метнаха раниците си на гръб, Коча преметна и пушката си и започнаха да се спускат надолу.
Долината се извиваше от изток на запад в широка зелена ивица докъдето ти стига погледът. Коча каза, че тя маркира течението на една подземна река, която излизаше на повърхността в планината много километри по на изток, но скоро отново се криеше под напуканата земна кора и покрития с лишеи чакъл. От време на време, сякаш за да провери дали се движи в правилната посока, тя смело бълбукаше между дърветата и храстите и в продължение на неколкостотин метра течеше бистра, студена и самоуверена над червеникавите скали, а после отново изчезваше в пясъка.
Много животни обитаваха долината там, където реката се виждаше. През следващите дни и нощи видяха различни антилопи, жирафи и зебри. На третата вечер, докато устройваха лагера си, Коча чу нещо и тихо повика Конър да отиде при него. Двамата се скриха между дърветата и се спотаиха зад една скала. Скоро видяха малко стадо слонове, които пиеха вода и се мокреха един друг край реката.
Понякога, докато седяха край огъня вечер в тъмното, виждаха по някоя хиена да се промъква в сенките с проблясващи бледи очи — като призрак в светлината на огъня. Веднъж дори чуха дрезгавото ръмжене на леопард и на сутринта откриха следите му да обикалят на по-малко от двайсет метра от мястото, където бяха нощували. Коча, който спеше — ако всъщност изобщо спеше — с пушката до себе си, каза, че видял животното, срещнал погледа му и разбрал, че то не им мисли злото.
Старецът знаеше името на всяко животно, птица, насекомо и растение, макар че на някои назоваваше само бушменските имена. Езикът на неговия народ не приличаше на никой от познатите на Конър и съдържаше странни цъкащи звуци, които той опитваше безуспешно да имитира и заради които Коча се превиваше от смях. Коча го научи на много: как съществата, живеещи тук, оцеляват в безпощадната жега и суша; как пясъчните яребици пълнят перата си с вода и после прелитат километри, за да напоят малките си; как пясъчният бръмбар стои неподвижно часове наред, за да попие росата в гърба му, и после танцува, за да се плъзнат капчиците в устата му. Коча показа на Конър как може да оцелее човек, като намери вода в грудките на растенията и в тайните кладенчета под напуканата земя, от които можеше да се пие през дълги кухи треви.
Нощем, докато седяха край огъня, Конър го караше да му разказва истории за своя народ. Така научи как Каанг Създателя, който често приемал формата на богомолка, направил Луната, като хвърлил една стара обувка на небето, как направил Млечния път от жарта от огъня, която запратил на небето да осветява пътя на ловците към дома, и как някога всички животни били приятели с човека и говорели на неговия език, докато той не ги подплашил с огъня и те не обезумели от страх и побягнали.
Конър усещаше, че му се разкрива един урок, много по-важен от всички неща, с които Коча го запознаваше, но още не можеше точно да го назове.
Пътуваше от много месеци. Когато замина от Ню Йорк, бе по-близо до лудостта от всякога и се надяваше това никога да не се повтори. Тръгна без план, просто следвайки неустоимото желание да избяга, макар че още не бе сигурен от какво, освен че бе свързано по някакъв начин с това, което онази жена — Биатрис, му бе казала вечерта в галерията, и с образа на самия себе си, който тя го бе накарала да види във фотографиите си. Без някаква конкретна причина, освен че се намира възможно най-далече, той замина първо за Австралия. Оттам пътуваше бавно на северозапад, през Югоизточна Азия и Индия, а накрая отново се озова на континента, който сякаш вече завинаги щеше да бъде в сърцето му. Прекоси с кораб Индийския океан и пристигна в Африка.