Живееше просто, спеше под звездите винаги когато можеше и пътуваше накъдето му хрумнеше, стига това да бяха места, които не бе посещавал досега. Нито търсеше компания, нито я отбягваше, освен тази на хора, които обичаха да натрапват мнението си. И по някакъв необясним начин отново и отново се озоваваше заедно с хора като Коча, свързани по някакъв древен начин с тази земя, която обитаваха, които познаваха времето и пространството и мястото на човек в тях, сякаш имаха някакво друго, допълнително сетиво.
Точно по какъв начин тези срещи и цялото му пътуване го бяха променили — Конър не можеше да определи. Но знаеше, че промяна има. Личеше си по лицето му. В редките случаи, когато си правеше труда да се обръсне, се стряскаше от вида си в огледалото. Беше станал съвсем слаб и кокалест и косата му бе дълга, сплъстена и изсветляла почти до бяло от слънцето. Загорялата му кожа се опъваше силно на скулите и бледосините очи над тях сякаш бяха на някой непознат. Може би това трябваше да го тревожи, но той не се впечатляваше. Защото то отговаряше на промяната вътре в него, на чувството, че бавно се пречиства от някаква тъмна вродена потребност, която се бе спотаявала и нараствала в него от години. Мястото, което тя бе заемала преди, сега бе освободено. И въпреки че белегът от тази рана бе още пресен и чувствителен, Конър знаеше, че постепенно зараства. Разбира се, все още имаше моменти, когато ужасите, които бе виждал, се завръщаха да го преследват, и други моменти, когато изпитваше болка от загубата на хора, които бе обичал. Но знаеше, че тези чувства са като облаци, които ще отминат, и че мястото, където се помещава душата му — тъй като не намираше по-добра дума, — макар и изранено и почти пусто, беше съвсем здраво.
Като тръгваше от Ню Йорк, той си взе само една малка чанта с фотографски принадлежности, но въпреки всички необикновени гледки, които виждаше, рядко вадеше фотоапарата си. Беше направил няколко снимки на пейзажи и храмове, такива, каквито и някой турист би направил. Но нито веднъж не бе снимал лицето на друго човешко същество.
Доколко Коча усещаше това вътрешно пътуване, Конър не можеше да прецени. Живееха за момента и рядко говореха за миналото или за живота си досега. Коча му спомена, че е имал жена, починала отдавна, и че многото им деца живеят някъде далеч на изток. Конър му показа малките ламинирани снимки на Джулия и Ейми, но не изпадна в подробности, нито Коча го попита нещо. Но Конър подозираше, че старецът знае много истини и без някой да му ги казва.
Преди два дни Коча го събуди при изгрев-слънце и го поведе нагоре, извън долината. Не му обясни нищо, а и Конър не попита. Вървяха в студа, докато постепенно се развиделяваше, към голяма кула от назъбени скали, които се издигаха от пустинята като старинна цитадела. Отне им час да стигнат до нея и по това време слънцето бе огряло стените й. Докато стояха в подножието й и гледаха нагоре, два черни орела се рееха тихо над скалите, а Конър някак разбра, че там е спотаена някаква тайна, която трябва да бъде разкрита.
Изкачваха се почти час през тесни виещи се пътеки и оврази, пред краката им притичваха гущери и ги гледаха с немигащи очи откъм сенките. Последният овраг беше стръмен и опасен, а после изведнъж скалата се разтвори като цвете и двамата се озоваха в кръгла кухина, половината засенчена, а другата блеснала като разтопено желязо под косите лъчи на слънцето.
Стените бяха високи към три-четири метра и подът бе осеян със скални отломъци. Конър си представи, че това място някога е било пещера и в някакъв момент покривът й се е срутил. Въздухът бе неподвижен и горещ и единственият звук бе собственото му учестено дишане. Коча вдигна ръка и посочи стените, за момент Конър не разбра защо. Заслони очите си и пристъпи по-близо.
И тогава видя. Стените бяха покрити с рисунки в черно, червено и бяло. Имаше изобразени най-различни животни — слонове, жирафи и зебри, лъвове и леопарди, които ги преследват, мъже с копия, лъкове и стрели. И между тях бяха вплетени шарки и символи, някои очевидно вдъхновени от отпечатъците от стъпките на различните същества, а други — трудно разгадаеми. Попита Коча какво означават те и старецът се усмихна и обясни, че са старинни карти на пустинята, правени преди векове, и че рисунките описват места, където могат да се открият определени животни и растения, реки и извори, природни особености, някои от които отдавна били погълнати от пясъка.