Конър обходи кръга от стени със засилваща се почуда. Слънцето грееше в гърба му и сянката му се местеше бавно пред него по изрисуваните скали като движеща се завеса. После, точно на мястото, където осветената скала отстъпваше на сянката, видя един образ, който го накара да се закове на място, а сърцето му подскочи и косъмчетата на врата му настръхнаха.
Беше рисунка на пожар. Гора от горящи дървета и храсти, а пред тях стоеше, сякаш току-що се бе подало, горящо животно с рога. Несъмнено бе нарисувана някаква голяма антилопа. Но спокойно би могло да е и лос, защото рогата и козината му бяха целите в пламъци.
Конър го гледаше и не бе в състояние да повярва на очите си. Искаше да попита Коча за тази рисунка, но му отне известно време, преди да успее да проговори.
— Знаеш ли какво е това? — попита той накрая.
Коча отвърна на собствения си език с една-единствена дума, произнесена с някакъв цъкащ звук. Но този път Конър не се опита да я повтори. Коча продължи:
— Вероятно можеш да го наречеш Духа на пламъците.
— Той добър дух ли е или лош?
— Нито добър, нито лош. Като самия огън. Моят народ има една история, която ще ти разкажа. Но сега става горещо и трябва да се върнем на сянка в долината.
Коча не му разказа историята същата вечер, както Конър очакваше. Нито на следващата. И младият мъж започна да се чуди дали старецът не е забравил за нея. Но не го подсети, защото в сърцето му се таеше страх, че историята може да се окаже такава, че да съжалява, че я е чул.
Вече бяха стигнали океана и пътуването им бе почти приключило. Тънкият сърп на луната грееше високо над тях, а хладният въздух бе изпълнен с ритмичния грохот на вълните. Коча се наведе напред и светлината на огъня блесна в черните му очи. Без предисловия той започна разказа си:
— Преди много време, след като създал света и всички живи същества, Каанг подарил на хората огъня. Но те станали алчни и непокорни и водели битки помежду си. За да ги накаже, Каанг решил да си вземе обратно този дар и изпратил Духа на пламъците под формата на голяма антилопа да събере всички огньове с рогата си и да му ги занесе… Чу, който бил велик ловец и водач на своя народ, видял антилопата да прави това и я пронизал в сърцето със стрела. Каанг много се разгневил и настоял Чу да поправи стореното, като даде на антилопата своето собствено сърце. «Но как ще живея без сърце?» — попитал Чу. Каанг вдигнал един камък от земята и казал: «Това ще ти бъде сърце». Така че Чу извадил сърцето си, поставил камъка на негово място и се върнал при своя народ… Но тъй като камъкът бил много тежък, той вече не можел да ходи на лов, за да осигурява храна на своето племе, и всички се настроили срещу него и го прогонили. Дълги години той се скитал сам, ядял само мухи и това, което оставало недооглозгано от враните и чакалите. Един ден Каанг го видял да пие вода от една река и тъй като още му бил сърдит, изпратил светкавица право върху него. Храстът около Чу пламнал и единственото спасение било да прекоси реката. Но тя била бързотечна и опасна. Имало камъни, на които Чу можел да стъпи, но най-близкият бил отнесен от течението. Чу решил, че ако използва докрай силата си, ще успее да скочи до първия камък… Когато се канел да скочи, чул ужасен вой и като погледнал надолу, видял една богомолка на ръба на водата. «Помогни ми, помогни ми! — изплакала богомолката. — Иначе или ще се удавя, или ще изгоря в пожара». Чу предложил да я вземе на гръб, но я предупредил, че дори и с малко допълнителна тежест, може да не успее да скочи. «Тогава намери още един камък, глупак такъв!» — извикала неблагодарната богомолка (която, разбира се, била преобразеният Каанг). Чу се огледал наоколо, но нямало никакви камъни, а пожарът се приближавал все повече и повече. И тогава той се сетил, че сърцето му е камък. Извадил го от гърдите си и го хвърлил във водата, за да стъпи на него. Без дума на благодарност богомолката скочила върху него, оттам — на следващия камък, и бързо пресякла реката до отсрещния бряг, където изчезнала в храстите. Чу се опитал да я последва, но тъй като вече нямал никакво сърце, бил безсилен да направи дори и крачка до първия камък, който бил собственото му сърце. Той се отпуснал на колене и се приготвил да умре в пожара. И тогава точно зад себе си, в горящите храсти, чул някакъв звук, вдигнал глава и видял, че Духа на пламъците, с горящи рога, стоял точно над него. Той бил изпратен от Каанг, вдигнал Чу на гърба си и го пренесъл на отсрещния бряг… И понеже Чу проявил такава смелост и щедрост, Каанг му простил, отчупил парче от горящия рог на антилопата и го поставил в гърдите му вместо сърце. Чу се върнал у дома, при своя народ, който го посрещнал като велик герой. И с благословията на Каанг той отново запалил огньовете със своето сърце…