Затова, когато видиш антилопа, ще забележиш, че рогата й са извити от огъня и че отстрани има следи от пожара.
Коча замълча и се вгледа дълбоко в очите на Конър.
— Мисля, че може би знаеш тази история.
Конър поклати глава:
— Не бях я чувал досега. Благодаря ти.
Дълго седяха и се взираха в жаравата, без да говорят повече. Преди да си легнат, хвърлиха още от събраните дърва в огъня. Вятърът бе стихнал и пламъците лумнаха силно в нощта, а двамата мъже стояха отстрани и ги гледаха. Точно когато огънят догаряше, Коча го докосна леко по лакътя и кимна с брадичката си. Конър се обърна и погледна натам, накъдето му сочеше старецът. Отне му известно време очите му да свикнат с тъмнината. Но после го видя. На около трийсет метра от тях, на брега, зад костите на кита, стоеше един лъв и ги гледаше с блеснали очи.
Беше стар лъв и дори на слабата светлина от луната и огъня Конър видя, че козината и гривата му са доста проскубани. Но стойката му бе царствена и той дълго ги гледа с високомерно презрение, мятайки опашка наляво-надясно. Колко време бяха стояли така — Конър не можеше да определи, защото времето сякаш бе замряло. После, с едно последно махване на опашката, лъвът се обърна и достолепно се изкачи по брега към дюните.
Преди да се скрие от погледите им, той спря и ги погледна за последен път. После се обърна и изчезна.
25.
Джулия си сложи кожените ръкавици, свали предпазната преграда за очите на каската си и вдигна електрическия трион.
— Добре, приятелче. Дръж въжето опънато, чуваш ли?
Ейми кимна. Стоеше на около четири метра разстояние и държеше другия край на въжето, което бе вързано за стълба, който Джулия се канеше да пререже. Ейми се наведе напред, застана в готовност и се усмихна.
— На какво се смееш? — попита Джулия.
— На теб. Изглеждаш смешна.
— Мисля, че съм много съблазнителна.
— Изглеждаш изпотена. И лепкава.
— Благодаря ти, малка чистофайнице.
Тя дръпна ръчката и електрическият трион изрева и забуча. Беше горещ августовски следобед и Джулия наистина бе зачервена и плувнала в пот. Очакваше тази работа да й отнеме два-три часа, а тя й зае почти целия ден. Махаха дървените стълбове на стария въжен парапет, който Ед използваше, за да стига до реката. Но бързо откриха, че стълбовете са здраво циментирани и трябва да копаят дълго, за да извадят всеки поотделно. Ейми предложи просто да ги изрежат възможно най-ниско и да оставят циментовите основи. Но Джулия искаше да ги изкопае. Иначе щяха вечно да се спъват в тях.
Започнаха от реката и постепенно се придвижваха към къщата, усъвършенствайки подхода и техниката си, докато напредваха. Стълбът, който Джулия режеше в момента, бе последният. Символичното значение на това, което вършеха, не бе убягнало на никоя от тях.
Хората бяха пълни с мъдри съвети относно проблемите, които съпътстваха смъртта на любим човек. Имаше планини от книги за това колко е важно да дадеш воля на скръбта си и как да се справиш с мъката, вината и гнева. Но Джулия се затрудняваше от дребните неща, от тривиалните подробности. Кога бе подходящ момент да свали палтата на Ед от закачалката до вратата? А калните му ботуши и бастуна, които стояха в ъгъла? Да го обсъди ли с Ейми или да го направи незабелязано, така че и двете да се преструват, че нищо не е станало? Навярно само времето можеше да отсъди всичко това.
Първите шест месеца и двете просто се стараеха да оцелеят. Когато шокът от смъртта на Ед позатихна, Джулия се почувства странно отделена от всички и всичко, освен от Ейми. Двете се гушеха една до друга като изоставени птиченца в гнездо и когато Джулия надзърташе към външния свят, имаше чувството, че го вижда през студена мъгла. Разбира се, винаги бе знаела, че животът на Ед виси на по-тънки въжета, отколкото животът на повечето хора, че с неговия диабет винаги съществува възможност за някакво фатално ново усложнение. Но сега осъзнаваше, че дълбоко в себе си винаги бе възприемала това като далечна вероятност, почти теоретична, не по-голяма от вероятността да открият живот на друга планета. Навярно бе правила това, за да защити себе си и Ейми. Или тъй като жаждата на Ед за живот, неговата енергия и оптимизъм бяха толкова големи, бяха заглушили реалността, защото как бе възможно човек, който е толкова жизнен, да е заплашен от някакъв риск?