През онези първи студени месеци не й хрумваше да започне да маха или пренарежда нещата му. Беше лудост, знаеше го, но изглеждаше напълно вероятно някой ден той да се появи отново, сякаш нищо не се е случило, тя да се прибере вкъщи някой следобед и да го намери усмихнат пред пианото, а той да я попита с едно от импровизираните си либрета как е минал денят й. Дори и да й беше хрумнало да премести нещата му, това щеше да й се стори кощунствено.
Така че неговите дрехи си стояха в дрешника, бръснарските му принадлежности — в шкафчето в банята, нотните му листове още бяха натрупани върху капака на пианото, на което Ейми вече почти не свиреше. Джулия разбираше защо и не я караше, надяваше се, че след време тя ще се върне отново при него. Междувременно пианото стоеше като тържествен черен мавзолей и събираше прах от спомени върху затворения си капак. Месеците минаваха и ехото от неговото мълчание ставаше все по-оглушително.
В нощта, след като Ед умря, Ейми легна при майка си и оттогава спеше при нея. Джулия се тревожеше дали това е правилно, дали не пречи на независимостта на детето. Но истината бе, че и на двете им харесваше уютът и че не са сами, че има кого да прегърнат посред студената нощ, когато някоя от тях се почувстваше самотна или тъжна. През уикендите закусваха в леглото и понякога се излежаваха до обяд, четяха книги и си говореха. И точно това правеха тази сутрин, когато Джулия небрежно подхвърли идеята да махнат стълбовете на въжения парапет. Каза, че не е нищо особено, но може би ще им даде повече пространство, за да играят с фризби или топка и тям подобни.
— Ще повикаме ли някой мъж да го направи?
— Мъж? Шегуваш ли се? Това не е работа за мъж. Ти и аз, сестричке. Момичетата са длъжни да се справят.
Ейми се засмя:
— Супер!
— Нали не мислиш, че трябва да остане, защото беше… парапетът на татко?
— А ти?
— Не мисля, че е нужно да го запазим.
— Аз също. Той би одобрил да го махнем.
Сега, шест часа по-късно, трионът преряза последния стълб.
— Добре! — извика Джулия. — Приготви се! Готово!
— Падай!
Стълбът бавно се катурна и тупна на тревата, а двете извикаха доволно. Джулия изключи триона и когато шумът от него стихна, двете чуха, че телефонът звъни.
— Скъпа, ще се обадиш ли ти?
Ейми изтича на верандата и влезе в къщата, а Джулия свали каската си, взе лопатата и започна да копае около стълба, за да охлаби циментовата основа.
— Мамо? За теб е.
По гласа й Джулия разбра, че обаждането е необичайно. Свали ръкавиците си и се качи на верандата.
— Кой се обажда?
— Май каза, че е баща ти.
— Е, това е изненада.
Тя направи смешна физиономия и разроши косата на Ейми, докато вървеше към вратата, опитвайки се да изглежда невъзмутима. Всъщност сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Не беше чувала баща си поне от пет години, а не беше го виждала от петнайсет. Когато го поканиха на сватбата, той отговори с писмо, съдържащо някакво неубедително извинение. Никога не бе виждал Ед, нито Ейми — единствената му внучка. Докато стигне до телефона, Джулия вече кипеше.
— Ало?
— Джулия?
— Да, кой се обажда? — беше подло, но не се въздържа.
— Баща ти.
— А, здравей.
— Здравей. Как си?
Джулия се засмя.
— Ами аз съм… Направо идеално, благодаря. А ти как си?
— Добре съм. Това, предполагам, беше Ейми?
Предполагам. Разбира се, не може да се изрази по друг начин, след като никога не я е виждал.
— Аха. Това беше внучката ти.
Последва пауза. Нямаше да го улесни, като я запълни.
— Слушай, обаждам се от Сиатъл.
— А, хубаво.
— Да, тук съм за два дни по работа. Та се чудех дали да не скоча на някой самолет и да дойда да ви навестя?
Едва не падна от изненада. Не знаеше какво да продума. Огледа се и видя, че Ейми стои на прага, наблюдава я и слуша разговора.
— Разбира се — продължи баща й, — ако не е удобно или ако предпочиташ да не идвам, ще те разбера напълно.
— Не. Ами… Искам да кажа… Боже, мина толкова много време.
— Знам. Съжалявам.
Последва нова пауза, докато Джулия се опитваше да се справи с всички бушуващи противоречиви чувства, които той бе успял да събуди у нея само с няколко думи.
— Слушай — продължи той. — Знам как се чувстваш…
— Моля те, не си мисли, че знаеш как се чувствам — сряза го тя.
— Извинявай, не исках да прозвучи така. Май не беше добра идея, че ти се обадих.
— Дори не знам къде живееш в момента!
— Знам.
— Тоест… Боже господи!
Канеше се да го попита за кого, по дяволите, се мисли, като изниква най-неочаквано и си въобразява, че може да нахълта в живота им, когато му хрумне. Но се обърна, погледна отново към Ейми и видя колко разтревожена изглежда тя от думите й. Протегна ръка, дъщеря й се приближи и се сгуши до нея. Джулия си пое дълбоко дъх и каза тихо в слушалката: