— Луд ли си? Спри колата! За бога, спри!
Но Шон не спря. Тя се пресегна с намерение да постави скоростния лост на позиция за паркиране, но той я изблъска яростно назад и главата й се удари в стъклото. С лявата си ръка спътникът й опита да измъкне ръката на полицая иззад седалката си, но не успя. Вратата се люлееше напред-назад и се блъскаше върху ръката на бедния човек. Когато вратата се отвори отново, Скай видя лицето му. Кървяща рана се спускаше по протежение на лицето му от едната страна. Очите му бяха замъглени от страх.
Колата криволичеше рязко между автомобилите и сменяше платната. Скай изведнъж чу пороя от клаксони около тях. Задминаха един пикап, в който отзад имаше голямо кафяво куче. Шофорът на пикапа започна да вика и да надува клаксона, а кучето се разлая, докато опитваше да запази равновесие, защото пикапът рязко изви надясно, за да ги избегне.
— Идиот такъв! — крещеше Скай.
— Млъкни!
Изведнъж се чу звук от раздиране и после шумно тупване. Скай погледна назад и видя как тялото на полицая подскача, върти се и се премята по пътя зад тях.
— Тъп шибан идиот! Какво правиш?
Откъснатата ръка на полицая още стоеше заклещена зад седалката на шофьора и Шон я измъкна и захвърли навън, после затръшна вратата. Скай изпищя и започна да го налага с юмруци, а той я удари силно по устата. Разбра, че й се счупи зъб и й потече кръв. За да излее гнева си, й се прииска да продължи да го млати, така че се хвърли отгоре му с всичка сила, започна да дере лицето му и да дърпа косата му, докато накрая той я удари толкова силно, че тя усети как нещо в главата й поддаде, сякаш я засмука навътре, и се отпусна на седалката си, а светът се завъртя около нея в червена вцепеняваща мъгла.
2.
Денят, в който Едуард Тъли срещна любовта на своя живот, започна лошо. От една седмица валеше сняг и Ед с нетърпение очакваше да покара ски през уикенда. Но в ранните часове на петъка снегът обърна на дъжд и когато съмна (ако можеше да се нарече така почти незабележимата промяна), Бостън бе потънал до колене в сива киша. Сякаш за да се влоши положението напълно, валеше и вътре в къщата. Към средата на сутринта отоплението и водата в цялата сграда спряха. Когато Ед отиде да провери какво става, откри, че асансьорите не работят, че по стълбището се стича вода и фоайето е пълно с газещи из водата хора, които си крещят един на друг.
Сградата се ремонтираше и през последните два месеца строителната бригада ежедневно доказваше способността си да разстройва живота на обитателите. Оказа се, че тази сутрин един дърводелец е прекъснал едновременно електрически кабел и тръба за вода с едно-единствено хирургически точно движение на ударната си дрелка. Господин Соломон — скърбящият възрастен вдовец, който живееше в съседния апартамент до Ед — каза, че Бърза помощ току-що откарала злополучния дърводелец. Господин Соломон не знаел колко тежко се е наранил майсторът, но бил сигурен, че не е нещо безобидно.
Ед бе работил почти цялата нощ по второ действие от новия си мюзикъл — този (не си позволяваше никакви съмнения по този въпрос), който щеше да го направи прочут. Напредваше добре, въпреки че все по-ясно осъзнаваше как ремонтните работи вкарват и в музиката, и в текстовете един по-мрачен, по-заплашителен тон, отколкото желаеше. Когато изджапа с мокрите си обувки обратно в апартамента си, откри, че притокът се е засилил. От тавана капеше точно върху пианото. Самото пиано, старо и с неизвестен произход, което се нуждаеше от акордиране толкова често, че вече не си заслужаваше усилията, изглеждаше невредимо. Но купчината нотни листове, които лежаха отгоре му — цялата работа на Ед от изминалата нощ, бяха подгизнали. Беше протекло и в дрешника, където той държеше екипировката си за ски и скално катерене, и сега му се налагаше да извади всичко и да го натрупа върху леглото си. Седна намусен на канапето, право върху модните си нови очила «Калвин Клайн», които си бе купил едва предната седмица и за които бе дал цяло състояние. Счупиха се. Определено в ход беше някаква космическа конспирация.
После пристигна пощата, с която се върнаха с благодарности не един, а два отхвърлени ръкописа и демо касети на последния му мюзикъл — този, който очевидно нямаше да го направи прочут. Едно от съпътстващите писма — от известен бродуейски продуцент, написано несъмнено от някой подчинен — го удостояваше с вяла похвала, а после допълваше, че в творбата му «се усеща може би малко повече от желаното влиянието на Зондхайм», което запрати Ед във вихрушка от мрачни самокритики през следващите няколко часа.