Слизането по обратния път им отне почти толкова време, колкото и катеренето. Трябваше да се концентрират върху въжетата и да насочват Ед съвсем точно, за да не се нарани. Конър бе благодарен, че така не им остана време за разговори, които щяха да бъдат неловки след казаното на върха. Дори докато крачеха обратно към джипа, тримата почти не говориха. По време на пътуването с колата Ед направи всичко възможно да развесели атмосферата, но за пръв път, доколкото Конър си спомняше, нещата помежду им изглеждаха не съвсем непринудени. Искаше да е в състояние да им даде отговор веднага, но в главата му препускаха прекалено много мисли и сърцето му биеше твърде развълнувано, за да вземе решение.
Поканиха го да остане да пренощува у тях, но се извини не особено убедително, че се налага да се прибере при майка си. Сложи багажа си в шевролета и тримата постояха пред колата няколко минути, загледани в небето. От устите им излизаха облачета пара в хладния вечерен въздух.
— Май ще замръзне — каза той.
Джулия го целуна за довиждане и влезе в къщата. Конър усети, че тя го направи, за да ги остави насаме с Ед за малко. Качи се в колата и свали прозореца. Ед постави ръце на рамката.
— Слушай — подхвърли Ед. — Искам да го повторя още веднъж. Каквото и да решиш, няма проблем. Стоварихме ти страхотно бреме и го осъзнаваме.
— Кажи ми едно. Джулия също ли е толкова сигурна, колкото си и ти?
— Напълно.
Конър замълча. Ед протегна ръка и я постави върху рамото му.
— Не бързай с решението.
— Ще ви се обадя.
Конър запали колата и я обърна, после се сбогува с Ед. Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото и видя приятеля си през дима от ауспуха. Стоеше и махаше с ръка, а светлината зад него образуваше ореол около главата му.
18.
Първия път, когато го видя, помисли, че е пушек, но сега вече правеше разлика. Виждаше се като черен виещ се облак над палмите. После, когато човек се приближеше малко по-близо и започнеше да чува виковете, осъзнаваше, че облакът е жив и е целият от птици. Предимно лешояди, кани и гарги, но имаше и други, които кръжаха и пискаха наоколо. Конър не знаеше имената на по-малките и плахи птици, които несъмнено бяха наясно с мястото си в птичата йерархия. Но когато се намираха толкова близо, човек нямаше нужда да ги вижда или чува: самата миризма подсказваше къде бяха труповете.
Това се повтаряше цяла сутрин. Заедно с другите журналисти следваше войниците по ивицата набраздена червена земя, която се виеше към селото през плантациите с банани и авокадо. Беше рано и маранята се носеше над планинските склонове, които се издигаха стръмно от двете им страни. Много често офицерът в първата кола вдигаше ръка, за да направи знак на конвоя да спре, докато група сапьори отиваше напред да обезвреди някоя противопехотна мина, а Конър и останалите чакаха в лендроувърите в засилващата се жега и слушаха радиото, което сееше войнствените напътствия за убийците хуту да не оставят нито един гроб незапълнен, нито един човек жив.
Слязоха от колите в края на селото и продължиха пеша. Малко момче, което стоеше само по средата на улицата, облечено само с тениска, изпръскана с кръв, бе застинало като статуя, докато ги гледаше как се приближават. Офицерът се наведе към него и го попита нещо, но детето сякаш не го разбра, обърна се и се отдалечи по улицата, а те го последваха. През цялото време смрадта ставаше все по-силна.
Вървяха бавно между опустошените и осеяни с дупки от изстрели къщи, изпразнени от всичко, освен от духове, покрай разпилените плячкосани останки — счупено колело, женска обувка, жълта пластмасова свирка. Вървяха към църквата с варосаната й кула и другата над нея — жива и черна от птици. Войниците и Конър, както и останалите журналисти, всички, освен момчето притиснаха длани към устите и носовете си, покриха ги с кърпи или каквото друго намериха.
В покрития с трева и прахоляк двор на църквата се издигаше бяла циментова фигура на Исус с разперени за поздрав ръце. Момчето спря до него, не продължи и Конър го снима, а после засне и кучетата и лешоядите, които изскачаха през отворените врати на църквата, снима войниците, които неуспешно се опитваха да ги прогонят с крясъци и викове.
В църквата въздухът бе горещ и зловонен, гъмжеше от мухи и Конър се постара да не вдишва много от него в дробовете си, нито да допуска това, което снимаше, в главата си, докато запечатваше на лента труповете. Бяха на купчини между пейките, по пътеката и край стените, които бяха изпръскани с кръв и осеяни с дупки от куршуми. Имаше повече жени, отколкото мъже, макар че някои бяха обезобразени и полът им трудно се познаваше, имаше деца и бебета и сред тях стърчаха няколко откъснати крайници.