Слънчевите лъчи струяха върху нападалите пред олтара през стъклописите на прозорците, които също бяха надупчени от куршуми, но въпреки това не бяха паднали. Кендрик, британският телевизионен репортер, молеше всички да се дръпнат настрана, за да успее да заснеме всичко с камерата, докато слънцето не се е преместило, но Конър не му обърна внимание и довърши снимките, които искаше да направи, преди да излезе.
Навън един млад войник повръщаше и Конър застана до него, за да го придържа за рамената известно време, без да каже нищо. После се върна на улицата. Вече се бяха появили и други жители на селото и говореха приглушено с войниците. Като се огледа, Конър ги видя как изникват като фантоми с огромни очи иззад къщите и откъм дърветата.
Снима ги, докато войниците им раздаваха храна и вода от камионите, паркирани в двора на изгорялото училище. Там растеше голям баобаб, от тези, за които казваха, че са по погрешка засадени наопаки, с корените във въздуха, макар че според Конър не бе грешка, защото целият свят се бе преобърнал по този начин.
Седна на ниска кирпичена стена и се загледа в хълмовете над селото. Маранята вече се бе вдигнала и сега се различаваха дърветата, които сякаш протягаха ръце от склоновете. Зад тях се струпваха облаци, готвещи се за дъжда, който се изсипваше неизменно всеки следобед. Това бе една от най-пищно зелените страни, които Конър бе виждал, и в тази й част почти всеки сантиметър земя сякаш бе облагороден. Но бананите и авокадата започваха да гният по дърветата и единствената реколта, която бе ожъната, бе от хора.
Вече трети ден се придвижваше с този контингент на ПФР — Патриотичния фронт на Руанда, който напредваше на югозапад. И въпреки че продължаваше да снима труповете, които откриваха, Конър отдавна бе спрял да ги брои. Беше ги видял — разплути и струпани като дънери край бреговете на реките, докато други бавно отминаваха в някакъв мълчалив воден балет, който само те чуваха. Беше ги видял — натъпкани в стотици потоци и изкопи, и блата, и около опустошените им домове, или наредени на купчина по градски маниер край пътя. В Бизенге — града, през който бяха преминали вчера, видя камиони за боклук да събират труповете. Снима ги всичките, сканира ги и ги изпрати у дома, отвъд небето и задния двор на Бог, където може би някои от тези убити души още чакаха.
Нощта се спусна и селото се изпълни с живот покрай журналистите, доброволците от агенциите, наблюдателите от организациите за защита на човешките права и всевъзможните бюрократи, всички дошли да документират падането на стария режим.
Пристигаха през целия следобед и от дъжда камионите им превърнаха пътя в река от червена кал. Някои веднага се заемаха с оцелелите, докато други се скупчваха на групи, пушеха и говореха тихо, сякаш се страхуваха, че може някак да събудят мъртвите. Сега бе по-хладно и мирисът на смърт се измести от изгорелите газове на генераторите и някои от камионите, които стояха със запалени двигатели. Група разследващи бяха в църквата, облечени в бели гащеризони, с качулки, маски, гумени ръкавици и ботуши. Още бяха вътре, работеха на светлината от прожекторите и от мястото, където стоеше под баобаба, Конър виждаше сенките им през прозорците да се плъзгат като чудовища по окървавените стени, докато правеха списъци на мъртвите.
Той и останалите журналисти се бяха скупчили около един млад лейтенант от ПФР, на когото бяха възложили да ги информира за случилото се, макар че повечето от тях вече бяха наясно.
Лейтенантът съобщи, че засега са преброили двеста и девет трупа, всичките на руандийци. Много от тях бяха от Бизенге, близкия град, където Конър бе видял боклукчийските камиони. Когато хутуските ескадрони на смъртта започнали да вилнеят тук, тези хора потърсили защита от кмета Емануел Кабуги — образован и уважаван човек, хуту, но когото руандийците смятали за свой приятел.
По негов съвет те се евакуирали със семействата си и избягали тук да търсят убежище. Той ги уверил, че един от младите свещеници му е личен приятел и ще се погрижи за тях. На следващия ден, когато всички били събрани на сигурно място в църквата, Емануел Кабуги пристигнал с убийците, някои въоръжени с пистолети, но повечето само с мачете. И той, и свещеникът, който по негов знак отлостил вратите, участвали лично в клането.
Тази нощ повечето журналисти се върнаха в хотела в Бизенге, но Конър и другите пет-шест човека, които пътуваха с конвоя, останаха в селото. Устроиха си лагер в две изтърбушени къщи, които все още имаха покриви, и преди да се усетят, Кендрик изнамери бутилка бренди и няколко метални чашки. Някой запали газена лампа и всички седнаха около нея на голия циментов под и започнаха да пият. Кендрик бе шишкав и червендалест, наближаваше петдесетте и имаше оредяваща рижава коса. Беше решил, че след като е един от ветераните в Африка, е в правото си да поучава останалите. Продуцентът и другите от екипа му бяха по-млади и Конър се разбираше добре с тях, както и с двама репортери от информационни агенции, Ана и Райнер.