За краткото време, което бе прекарал сред журналисти, Конър бе попадал на някои, които му харесваха, и много, които не му харесваха. Винаги най-антипатични му бяха надутите, тези, които се държаха, сякаш са видели всичко и са правили всичко и не спират да ти го обясняват. Той се научи да не им обръща внимание, да се вслушва в интуицията си и осъзнаваше, че останалите го възприемат като единак. Повечето журналисти — поне повечето от тези, които пишеха, а не снимаха — бяха завършили университет. Отначало Конър се чудеше дали това не го отделя от останалите. Но после осъзна, че просто бе в природата му да не се сближава прекалено и заключи, че когато майка му го бе нарекла Наблюдателя, вероятно е имала право.
Сега наблюдаваше Кендрик. Потта блестеше по розовите му бузи, осветени от студената светлина на газената лампа. Кендрик философстваше нещо за това, че демокрацията не е подходяща за Африка и колко тъпо било западните страни да си въобразяват обратното. За «средния африканец», обясняваше той, демокрацията била чужда и абстрактна. Всички пари, които се наливали по програмите за борба с глада и другите подобни, отивали право в джобовете на министрите и управляващите, които имали тлъсти сметки в швейцарските банки. Бил го виждал в цяла Африка. Дори говорил за това с Нелсън Мандела, когото интервюирал много пъти и когото споменаваше, сякаш му е личен приятел, а това определено се стори на Конър силно преувеличено. Повече не можеше да понесе да го слуша. Тихо се изправи и тръгна към вратата.
— Какво, нашият американски братовчед не е съгласен с това ли?
Конър спря на вратата и се обърна.
— Откъде да знам, по дяволите? — каза той. — Може би трябва да попиташ някой среден африканец от онези, които лежат в църквата.
Излезе от селото и мина покрай лагера на войниците. Някои бяха запалили огньове, седяха край тях, пееха и потропваха в ритъм. Един от часовите го посъветва да не се отдалечава много и той обеща, че няма. Просто искаше да се махне от светлините и газовете и грохота от генераторите.
Тръгна по една разкаляна пътека, която се отклоняваше от пътя и се виеше през банановите горички, преди да стигне до широка поляна. Сред тревата стърчаха камъни и Конър седна на един от тях, заслуша се в жуженето на насекомите и крякането на жабите наоколо и напълни дробовете си с уханния мирис на влажна червена пръст. Облаците се бяха разпръснали, нямаше луна и Конър дълго се взира, опитвайки да разпознае звездите, гледани откъм това полукълбо, но не успя. Трябваше му карта като онази, която бе нарисувал на гърба на Ед предната есен. После се замисли, както правеше всеки ден и всяка нощ, за Джулия и неговото дете, растящо в утробата й.
Не беше се чувал с тях от Коледа. Тогава им се обади от Найроби, защото бе отишъл в Кения, след като положението в Сомалия стана твърде опасно. Ед му съобщи, че Джулия е бременна във втория месец. Беше заченала при първия опит за оплождане със семенния материал, който Конър бе оставил в клиниката, преди да отлети за Африка.
— Сякаш точно така е трябвало да стане — каза Ед.
Бяха му изпратили писмо чрез агенцията, за да го уведомят за новината, но както повечето писма, които му препращаха, Конър така и не го получи. После Джулия взе слушалката и му честити Коледа. По гласа й отгатна, всъщност в гласовете и на двамата личеше колко са щастливи. Опита се и той да звучи радостно и да каже подходящите неща и само се молеше да им се е сторил по-убедителен, отколкото звучеше в собствените си уши. Истината бе, че не знаеше как се чувства. Дори и сега, след като мислеше за това месеци наред, все още не знаеше.
Беше щастлив, истински щастлив, че неговият дар им бе донесъл такава радост. Понякога дори черпеше сила от това. Като крачеше сред трупове, което се случваше почти всеки ден, той се принуждаваше да мисли за новия живот, който се оформяше на хиляди километри от него, представяше си тази искрица надежда сред черния мрак на отрицанието и тя му даваше надежда и кураж.
Но в сърцето му се таеше и едно отекващо чувство за загуба, което не успяваше да прогони — колкото и да се стараеше. Понякога му се струваше, че след като бе дал семето си, бе останал изразходван, безполезен и по-самотен от всякога.