Докато вървеше покрай войнишкия лагер, видя една фигура, която се появи между камионите и се отправи към него. Беше младият войник, когото бе зърнал да повръща пред църквата. Той държеше лист хартия в ръката си и му го подаде.
— Казват, че избягал в Гома заедно с останалите — изрече войникът. — Ако отидеш там, може би това ще ти помогне да го намериш.
Искаше да го попита какво значи това, но войникът бързо се запъти между камионите. Конър извади фенера си и на светлината му видя, че държи парче от вестник със снимката на мъж в бяла риза, който връчваше награда на една поразително красива ученичка. Мъжът се усмихваше добродушно. Надписът под снимката гласеше, че това е кметът на Бизенге — Емануел Кабуги.
Джулия лежеше неподвижно и гледаше възхитено как коремът й променя формата си и се движи от едната страна на ваната към другата. Разбира се, беше чувала, че бебетата ритат, но винаги бе смятала това за преувеличение, мислеше, че всъщност е по-скоро нещо като гъдел, нещо, което трябва да се съсредоточиш, за да усетиш. Нищо подобно. Ох! Ето пак. Малката разбойничка не се спираше, плуваше по ширина и даже правеше вълнички във водата.
— Уха!
Ед стоеше гол пред мивката и се бръснеше. Отново бе започнал да се бръсне с ръчна самобръсначка и — въпреки че действаше само по усет, изобщо не се порязваше — продължаваше да стои пред огледалото. Слънчевата светлина падаше върху гърба му през отворения прозорец на банята.
— Пак се е развихрило?
— И още как. Май тази сутрин тренираме за олимпийските игри.
Ед остави самобръсначката и коленичи до ваната. Половината му лице още бе покрита с пяна. Положи длани върху корема й и двамата зачакаха следващото движение. Птичките навън пееха с пълен глас.
— Май е срамежлив — каза Ед.
— Не, тя не е срамежлива.
— Хайде, рибке. Направи го още веднъж за татко.
При последния преглед на ехограф й показаха снимка на плода и я попитаха дали иска да й кажат какво ще бъде, но Джулия отвърна: Благодаря, вече знам, ще бъде бебе. Всички се засмяха и оставиха нещата така, но всъщност, макар че не искаше да й съобщят, тя бе наясно. Не се съмняваше ни най-малко. Щеше да бъде момиче.
Откъде всъщност го знаеше, не бе сигурна, освен че имаше нещо общо със Скай. Вече не мислеше за нея толкова често. Почти година след пожара Скай бе почти непрестанно в някое ъгълче на съзнанието й, не я заплашваше, нито обвиняваше, дори не изглеждаше тъжна, просто си стоеше тихичко там. С течение на времето образът й избледня и сега се появяваше само в молитвите на Джулия или в онези предателски безсънни нощи, когато я връхлиташе — огромен и бездънно черен.
Не че чувството за вина бе намаляло. Джулия бе стигнала до извода, че вината е направена от някаква напълно неразрушима материя, върху която не действа корозията нито на времето, нито на щастието. Прочете статия в едно списание (едно от многото, които купуваше напоследък в търсене на снимки на Конър) за един полицай, който бил прострелян в главата с куршум, изработен от титан или нещо също толкова необичайно. Полицаят бил жив, в съзнание и нямал никакви нарушени телесни функции, така че вместо да рискуват да го оперират, лекарите решили да оставят куршума в черепа му. Освен че имал главоболие от време на време и някакво леко смущение в зрението, човекът си водел напълно нормален живот.
Като прочете статията, Джулия реши, че същото се бе случило и с нея. Само дето тя имаше два титаниеви куршума — един за Ед и един за Скай. Те бяха заседнали непоклатимо в главата й, променяха начина, по който възприемаше света, и й причиняваха болка. Но това бе болка, с която бе свикнала.
Вината бе съвсем проста. Нямаше нужда от самосъжаление или сълзи. Беше факт и Джулия трябваше да свикне с нея и да се справя с последствията, нещо като договор, според който нейните действия са довели до неизбежни задължения. Задълженията си към Ед тя вече изпълняваше, посвещавайки му своя живот. Сега бе ред на Скай. Джулия бе отговорна, че светът бе загубил едно момиче, и следователно трябваше да даде живот на друго момиче. И макар да го оценяваше като не съвсем рационално разсъждение, това бе причината тя да е убедена, че бебето, което от седем месеца растеше в утробата й, е момиче.
Ед, разбира се, бе на друго мнение. Монтанското разклонение на династията Тъли се нуждаеше — той го декларира съвсем официално — от мъжки наследник. Вече дори бе измислил име. В чест на империята за косачки на баща му бе решил момчето да се казва Моуър*. Джулия се молеше това да е само шега, ако случайно се окажеше, че греши за пола на детето.