— Хари… — Глен почувствува, че му е трудно да лъже.
— Не съм казал всичко, Глен — прекъсна го Хари. — Бих се съгласил да плувам още. Причината е друга, разбери ме, боя се. Изпитвам ужас. Аз изчезвам, Глен. Не мога да ти обясня това, но аз изчезвам, разтварям се в делфина. Моето човешко съзнание гасне. Вчера ухапах Лиси. Нищо не ми беше направил и не трябваше да го хапя. Сега мисля за това и ме хваща страх. Ставам животно. Върнете ми тялото, Глен. Аз загивам…
— Хари! — Ужас скова гласа на Глен, така че той едва размърда езика си. — Ти нямаш тяло, Хари. То загина. Асистентите бяха направили лошо шевовете. Гангрената направи останалото. Хари, ти нямаш тяло, нямаш тяло — повтаряше Глен, замаян от празнотата и ужаса на гледащите в него очи.
Глен спря колата си на улица „Възнесение“. Той дойде тук по поръчение на директора на института. В джоба си носеше чек за двадесет хиляди долара — част от неизпълнения контракт — на името на Ана Полман, вдовицата на загиналия. Глен трябваше да връчи чека и да изрази съболезнованията си по повод смъртта на нейния мъж, починал от кръвоизлив в мозъка. Така бяха инструкциите.
Намери сто и пети номер в дъното на двора. Изкачи се на шестия етаж и като намери седемдесет и втори апартамент, дълго стоя пред вратата, стараейки се да успокои разтуптяното си сърце. Като изтри потта от челото си, той почука.
Висок детски глас отговори:
— Влезте!
Глен отвори вратата и видя стая с две легла, маса по средата, стар бюфет и параван, обградил мивката. На едно от леглата седеше момиченце на около единадесет-дванадесет години. Краката му бяха увити в одеяло. В очите му нямаше страх пред непознатия, нито пък учудване.
— Не ви ли попречих? — попита той, смутен пред спокойните очи на момичето.
— Казвам се Еджери — каза то. — Вие от татко ли?
— М-м… — не намери отговор Глен. — Може да се каже от татко.
— Не сме го виждали вече три седмици.
— А къде е майка ви?
— Седнете! — Еджери показа стола. — Мама отиде при леля Мили.
По време на разговора Еджери не промени позата си.
— Извинете, че не ви поднесох чай. Не мога да стана. Саката съм.
Глен потръпна — така просто, обикновено беше казала тази дума.
— Това е от Джим Лесли — продължи Еджери. — Ние живеехме във Фриско на шестия етаж, както тук. Джим беше пиян и ме бутна по стълбата. Гръбначният ми стълб е счупен на две места.
— Трябва да се лекувате — машинално каза Глен.
— Трябва — отговори Еджери. — Когато татко спечели, ще ме лекува. Той вече е говорил с доктор Уилки. Но трябват много пари.
— Колко иска този доктор? — отново попита Глен, ругаейки се мислено, че не може да намери друга тема на разговор.
— Петдесет хиляди долара — отговори Еджери. — Татко казваше, че ще спечели тези пари, след като подпише контракт.
Думите на Еджери прозвучаха в душата на Глен като погребален звън. Не само по загиналия Хари, но и по нейните погинали мечти да бъде здрава. Сега щеше да попита за баща си, а той в отговор щеше да протегне банковия чек. Но нали парите нямаше да стигнат за лечението на Еджери.
— Къде е татко? — чу той въпроса на момичето.
— Еджери… — каза той. — Случи се нещастие…
— С татко ли? — попита тя, гледайки Глен в лицето с празни прозрачни като вода очи.
Той не можа да издържи този поглед, стана от стола и избяга от стаята, без да затвори вратата. Лутайки се по коридорите, той излезе на стълбището и намери на една от площадките телефон. Сне слушалката и набра номера на полицейското управление. На въпроса, кой звъни, той каза, сякаш бълнуваше:
— Ние убихме човек: аз, Глен Емин, и Донълд Батли. Убихме Хари Полман, като му обещахме петдесет хиляди долара.
И докато в другия край на жицата записваха адреса и показанията, Глен не преставаше да повтаря:
— Убихме го за петдесет хиляди долара…
Хари плуваше, работейки с цялото си тяло: с плавници, с кожа, с опашка. Струваше му се, че започва да разбира какво искаха да узнаят от него при опитите — защо делфинът плува така бързо. Сега той се запита, защо не разбра това по-рано, а сега? Страшно беше да се отговори на този въпрос. Вече няколко дни той откриваше у себе си нещо ново, непонятно и губеше предишното, човешкото. От сутринта не можеше да си спомни името на улицата, на която живееше. Сега беше забравил името на дъщеря си. Как ли се наричаше? Питаше с тревога дали е още Хари или вече го няма и няма да го има.
Океанът отново лежеше пред него с незнайния си свят, пак го чакаше и Хари се носеше към него. Брегът изчезна. Останаха слънцето и океанът. И дълбините. Всичко друго бе мъртво: името на дъщерята, на улицата, номерът на къщата… Скоро щеше да умре съзнанието. Ще остане делфинът — морска зъбата твар. Ще дъвче риба, ще гони самки… Батли и Глен убиха Хари Полман, за да узнаят тайната на плуването на делфина. Тайната остана, а него няма да го има. Колко ли още щеше да бъде човек? Час, минута? Как го зовяха? Ха…